пее.

— Добре — той ми подаде една брошура. — Знаеш ли правилата? Можеш да влизаш и да излизаш само през главния вход. Ще заемеш място в Езическата… пардон, в Туристическата капела24. Не бива да вдигаш шум и да снимаш. Когато поискаш да си тръгнеш, ще се върнеш тихо по същия път, по който си дошъл.

Кимнах и закрачих по постлания с плочки двор. Около катедралата бяха издигнати допълнителни постройки и където не бяха долепени, между тях бяха изградени стени, като оставаха само три прохода. Вратите между тях бяха затворени с тел. Жилищните, административните и складовите сгради изглеждаха еднакво. Или по-точно еднообразно. Тук-там се забелязваха бавно придвижващи се нанякъде хора. Мъжете и жените не се различаваха — с еднакви раса и със спуснати върху лицата качулки. Спомних си, че йоанитите никога не бяха замесвани в любовни скандали. И това при положение, че не се отказваха нито от секса, нито от безбрачието. Е, добре, да приемем, че монасите и монахините им бяха посветени. Йоанизмът беше надминал баптизма25 и бе оставил далече назад обичайните ритуални церемонии и елементарната смяна на името. Всичко около приемането на ново духовно име бе сложно, но все пак предишното име си оставаше и се използваше при контактите със светските власти. Години наред посветените умъртвяваха плътта си, дисциплинираха духа си, занимаваха мозъците си с нещо, което техните свещени книги наричаха Божествено откровение, а невярващите — претенциозни глупости. Вярващите от другите църкви често смятаха това „откровение“ за прикрито дяволопоклоничество…

Да вървят по дяволите, помислих си аз. Необходимо е да се концентрирам върху онова, което съм намислил и което съм длъжен да направя. Няма съмнение, че ако се наложи, тези тихи, унили фигури в раса ще действат бързо и енергично. Невъзможно е да се отрече потискащото впечатление, което катедралата правеше отблизо. А носещото се отвътре песнопение навяваше мисълта, че сградата изпълва цялата нощ. Вълчите ми инстинкти започваха да отказват и по-добре, защото всичко наоколо ме плашеше до смърт. Студени ручейчета се стичаха по тялото ми. Кожата ми се покри с разяждаща пот. Целият свят сякаш беше нереален, обвит с мъгла, безжалостната мелодия нямаше край.

Валерия обаче си оставаше в Ада. Спрях там, където неясната подскачаща светлина беше най-силна, и прочетох брошурката. Учтиво ме поздравяваха с „добре дошъл“ и изреждаха правилата, които ми каза пазачът. На гърба на корицата беше начертан план на базиликата на главното здание. Схема на другите помещения не бе дадена. Личеше, че на всички етажи и от северната, и от южната страна се намират множество помещения. Сигурно ги има и в кулата, и дори в купола. Не беше тайна, че под катедралата се намират обширни подземия. Там се извършваха обредите им, поне някои от тях. Какво друго знаех? Нищо. Колкото по-висока степен има посветеният, толкова повече тайни знае. Само адептите имат достъп до най- секретните хранилища и единствено те са наясно какво става там. Качих се по стъпалата. Огромните врати бяха разтворени, от двете им страни стърчеше по един едър монах. Те стояха неподвижно, само очите им изпитателно ме огледаха от главата до петите.

Дългият, с нисък таван и стерилно чист, вестибюл беше съвсем празен, ако не се смята купелът със светена вода. Нямаше нищо друго — нито крещяща, набиваща се в очи дъска за обявления, нито съобщения за енориашите, нито рисунки на учениците от неделното училище. Посред вестибюла една монахиня ми посочи водещия наляво коридор, а друга до нея красноречиво местеше погледа си последователно от мен към кутията с надпис „Дарения“, докато не пуснах няколко долара. Във въздуха витаеше нещо странно — не само пеенето, ароматът на тамян и втренчените погледи на йоанитите, но и нещо неуловимо, някакви сили, от които мускулите ми неволно се напрегнаха.

Влязох в страничната капела, оградена с въжета. Там имаше няколко реда пейки, очевидно предназначени за посетители. Бях самичък. Постоях една минута, за да се огледам — помещението бе огромно и правеше потресаващо впечатление. Седнах. Изгубих още няколко минути, за да осмисля обстановката, но претърпях пълен провал.

Ефектът надхвърляше представите на здравия разум. Геометрията на голите бели стени, на колоните и свода просто нямаше равна на себе си. Човек сякаш се оказваше в пещера, която непрекъснато те всмуква. И в наситения полумрак господстваха Божието око над олтара и Мандала над балкона, където пееше хорът. Но и те изглеждаха нереално, сякаш се намираха по-далече и от луната, а редките свещи в катедралата блещукаха като звездички. Всичко — пропорциите, извивките, пресечните точки — създаваше впечатлението, че човек се е озовал в безкраен лабиринт. Преди ми се струваше, че мяркам някъде в залата фигурите на неколцина прислужници, сега и те като че ли се стопиха. Може и да бяха обикновени енориаши, кой знае. Във всеки случай църквата на йоанитите нарочно унижаваше паството си.

Пред олтара стоеше свещеник, а до него — двама прислужници. Белите им мантии ме караха да мисля, че и те са посветени. От толкова далече ми изглеждаха съвсем мънички. Но кой знае защо, свещеникът не ми изглеждаше така. Имаше дълга бяла брада и беше облечен в синьо-черно расо. Значи — адепт. Изправен в целия си висок ръст, той беше замръзнал с разперени ръце… Стана ми страшно. Аз се боях от него, а той може би се молеше… Кадилниците се люлееха, задъхвах се от дима им. Хорът непрекъснато извиваше мелодията — ту монотонна, ту пронизителна. Никога през живота си не съм изпитвал такъв страх.

Отместих очи и си наложих да се огледам внимателно. Така, сякаш това е неприятелска крепост, в която трябва да проникна. Каквото и да ставаше с мен в момента, не се ли криеха тук виновниците за онова, което сполетя моята мъничка дъщеря? При мисълта за Валерия в мен изведнъж се пробуди гняв, който стана толкова силен, че смелостта ми се върна. Тук магьосническото зрение не ми помагаше — сигурно са взели мерки срещу подобни номера. Оставаше нормалното зрение. Очите ми постепенно привикваха с полумрака. Не само зрението — всичките ми сетива бяха напрегнати до краен предел.

За онези, които не принадлежаха към йоанитската църква, беше определено място, колкото се може по-далеч от олтара, най-накрая от лявата му страна. Тъй че надясно от мен до самия кораб се точеха пейки. Отляво, покрай северната стена, имаше проход. На балкона над мен хорът гръмовно пееше. Отпред, където редовете пейки прекъсваха, висеше завеса, обсипана с черни звезди, и скриваше по-голямата част от средния кораб.

Помислих си, че нищо от това, което видях, не ми подсказва как да се промъкна там, където ми бе необходимо.

Покрай мен с леки стъпки премина монах, обут със сандали. Над расото му имаше дълъг стихар26 с избродирани кабалистични знаци и символи. На половината път до средния кораб той спря, запали свещ, постави я на стойката редом с други и се просна на пода. Полежа няколко минути, стана, поклони се, отстъпи заднешком седем крачки и се обърна към мен.

Беше облечен, както се обличат хористите. Очевидно току-що са го сменили, а той, вместо веднага да се преоблече, е предпочел първо да се причести. Когато мина покрай мен, аз го последвах. Между стената и пейките имаше свободно място. Балконът на хора хвърляше толкова плътна сянка, че едва забелязах как монахът се вмъкна в една врата зад ъгъла близо до мен.

Озари ме една идея. Седнах, външно напълно спокоен, а всъщност бях напрегнат до крайност. Огледах базиликата от единия до другия и край — никой не ми обръщаше внимание. Свещеникът и прислужниците дори не ме виждаха. Тук всичко така беше проектирано, та нахалните езичници да пречат колкото се може по-малко. Въпреки силното пеене чух стъпките на монаха, но не долових превъртане на ключ в ключалката — значи пътят беше свободен.

Ами по-нататък? Не знаех, пък и не ме беше грижа. Ако ме хванат веднага, ще се направя на глуповат турист. Ще ме наругаят и ще ме изхвърлят. А аз ще се опитам да намеря някакъв друг начин, за да проникна вътре. Ако ме засекат, когато съм влязъл достатъчно навътре — какво пък, готов съм да рискувам.

Почаках още 300 милиона микросекунди, коленичих и се навеждах все по-ниско, докато съвсем не се скрих зад гърба на пейката. Време е! Запълзях бързешком на четири крака към засенчения ъгъл. Изправих се и се огледах. Адептът стоеше застинал в същата поза — приличаше на мрачно привидение. Прислужниците извършваха някакви сложни манипулации със свещените предмети. Хорът пееше. Някакъв човек си отиваше през южната капела, удряйки се в гърдите. Почаках да се отдалечи и хванах дръжката на вратата. Тя предизвика у мен странно усещане. Много бавно я завъртях, вратата изскърца, но нищо не последва. Погледнах вътре и видях една редица бледи сини светлинки.

Влязох.

И се озовах в коридор. На края му имаше завеса, а зад нея — обширно помещение. И то беше празно. Но късметът ми не можеше да продължава много дълго. Завесите бяха три. Зад втората се виеше