социални трусове, които ще доведат до… Стига. Главното е: кой друг освен тях може да има връзка със случилото се? Дори е възможно тяхното участие да е случайно. Предполагам, че е тъкмо така. Но имат връзка с онова, което се случи.

Наведох се към него.

— Чуй ме, Барни. Блестящия нож си призна, че няма да бърза с разследването. А Вашингтон държи юлара на глутницата му още по-изкъсо, отколкото на Ножа му се иска. Безспорно утре ще изпрати агентите си да разпитат йоанитите. И както обикновено, нищо няма да узнае. За да получи заповед за обиск на църквата, трябва да има много сериозни доказателства. Особено щом толкова хора вярват, че тази църква ги дарява с истинското божие слово. Пък и особено щом храмът представлява лабиринт, чиито тайни знаят само посветените. Дори ако някой успее да извърши обиск, какво ще открие? Това не ти е фасулска задача — като обикновените тестове за некромантия12. Например аз, ако бях някакъв върховен адепт, щях сам да извикам феберейците — нека си пъхат носа, където искат, навсякъде, където е допустимо от религиозна гледна точка. Какво ще ми коства?

— А какво смяташ, че можеш да постигнеш? — с въпрос на въпроса ми отговори Барни.

— Вероятно нищо — отвърнах. — Но мисля да действам сега, а не след седмица. И нито законите, нито общественото мнение ще ме спрат. Имам известни способности и известен опит в борбата с тъмните сили. Освен това те не ме очакват. Ако там се крие нещо, най-добри шансове да го намеря притежавам аз.

Барни ме гледаше намръщено.

— Що се отнася до моралната страна — рекох, — може би си прав. Само че аз не съм някакъв мним детектив със специална задача, нито пък суперагент 007, а освен това не обичам насилието. И въпреки страховете на Блестящия нож, честно казано, нямам представа как бих могъл да стана причина за сериозна атака от страна на Долния свят. Това би предизвикало намесата на Всевишния, а Врагът не желае открита схватка. Кое е по-лошо, Барни: незаконно навлизане в чужди владения… може би оскверняване на светини… или… или детето в ада?

Барни тръшна чашата си върху масата.

— Прав си — отрони той и учудено замига: — Май счупих дъното на чашата.

— Край — казах. — Време е да тръгвам. — Станахме едновременно.

— Нужно ли ти е оръжие? — попита ме Барни.

Поклатих глава.

— Нека не се забъркваме в криминални истории. Срещу онова, с което ще ми се наложи да се сблъскам, оръжието навярно не ще ми помогне. — Стори ми се, че не е необходимо да му обяснявам: в пазвата си съм скрил нож, а когато се превърна във вълк, ще имам пълна уста с оръжие. — Ах, да, да се разберем отсега: идвал съм при теб. Това безспорно може да бъде установено, ако се разровят. Но след като съм взел метлата ти, отново съм изчезнал, неизвестно къде.

Барни кимна, после рече:

— Вярвам, че ще имаш успех. Метлата ми не е толкова бърза като спортните модели, но лети почти безшумно. Вчера съм я регулирал — постоя един миг замислен. През прозореца нахлуваха тишина и мрак. — Междувременно аз също ще започна издирване. Вим Харди… Янис Вендел (той работи в библиотеката)… Хм, можем да привлечем и твоя доктор Ашман. А какво мислиш за професор Грисуълд от университета? Ще намеря и още хора, които умеят да си държат езика зад зъбите, готови с радост да ни помогнат и да поемат всякаква отговорност! Най-малкото ще съберем всички незасекретени данни за Долния континуум. Може да се доберем и до някоя от тайните им. Ще съпоставим уравненията и ще отделим сведенията, които вероятно се отнасят до решаването на нашия проблем. После ще вложим всички данни в изчислителната машина и ще отсеем негодните идеи. Веднага започвам.

Какво можеш да кажеш на такъв човек? Само благодаря.

Това бе напълно в стила на йоанитите — катедралата им, единствена в целия Среден запад, се издигаше не в Чикаго или в Милуоки, а в някакво съвсем затънтено, пустинно място. Дори от нашето скромно градче го отделяха стотина километра. Местоположението на църквата олицетворяваше и символизираше отношението на гностицизма към нашия свят като към зло13 и идеята за спасение чрез тайни ритуали и окултни знания…

За разлика от петристкото, йоанитското християнство няма само да дойде при вас, а ще се затвори в малки мрачни параклиси с размерите на караулна будка. Вие трябва да отидете при християнството на йоанитите. Поне така си мислех тогава.

Предизвикателството изглежда повече от очевидно и затова вероятно не е истинско, помислих си аз. Всичко, което се отнася до гностицизма, винаги се оказва в крайна сметка по-различно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Навярно в наши дни толкова много хора стават привърженици на йоанитите именно защото цялото им учение се състои от загадки — там под едната маска се показва друга, а във всеки лабиринт се спотайва друг лабиринт. Традиционните църкви са създали проста и ясна теология. Те точно определят смисъла на мистериите си (макар да е общоизвестно, че смъртните, тоест ние, не можем да осмислим всички прояви на Всевишния) и заявяват, че тъй като този свят ни е дарен от Създателя, значи в основата си е добър, достоен свят. Причина за много от недостатъците му е човекът и наш дълг е да се стремим към усъвършенстване.

Всичко това не е твърде романтично. А йоанитите апелират към мечтите и въжделенията на човека, към детето, което цял живот се крие вътре в нас. Те обещават, че след като разкрие тайната, човекът ще стане всемогъщ. А една част от въпросната тайна се свежда към отричането на сегашното общество. Отнасях се към тези твърдения с високомерна насмешка, но същевременно допусках, че в тях има голяма доза истина. Ала колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше, че те нищо не обясняват.

Сега имах и време, и желание да мисля. Летях в нощта, над главата ми блестяха съзвездия, долу проблясваха пак съзвездия от далечните светлинки на селцата. Покрай мен свистеше студеният нощен въздух, пронизваше ме и късаше лепкавата паяжина в главата ми. Разбирах колко малко знам в действителност и колко мързелив съм бил в учението — тогава мързелът ми се изпаряваше само когато трябваше да получа стипендията си. Но в момента започнах да осъзнавам и нещо друго, отдавна забравени факти изплуваха от дълбините на паметта ми и се подреждаха в стройна картина. Летях и мрачно размишлявах за всичко, което ми беше известно за Църквата на йоанитите.

Дали това беше просто идиотски култ, появил се преди две или три поколения и докосващ нещо дълбоко скрито в душата на човека от Запада? Или действително е толкова древен, както твърдят йоанитите, и е основан от самия Христос?

Другите църкви отричат това. Разбира се, не бива да гледаме на католиците, ортодоксалните християни и протестантите като на единна общност от петристи. Но общественото мнение като цяло ги смяташе за такива. Те интерпретират еднакво думите на Исус към учениците му, признават твърде важната роля на Петър14 и макар между тях да има разногласия, включително по въпроса за старшинството на апостолите, никой не отрича дванадесетте Исусови ученици.

Освен това… тези странни думи в края на Евангелието от Йоана: „А Петър, като се обърнал, видял, че върви подире му ученикът, когото Исус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му15 и рекъл: — Господи, кой ще те предаде? — Него като видя, Петър дума на Исуса: — Господи, а тоя какво? — Исус му казва: — Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире ми. — И разнесе се тая дума между братята, че тоя ученик няма да умре16. Но Исус му не рече, че няма да умре, но: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско.“

Не разбирах горните думи, пък не съм убеден, че и теолозите ги разбират, независимо какво твърдят по този повод. Безспорно именно на това основание се е появила легендата, че Господ е направил нещо, за което никой освен Йоан не знае17, и не го е казал на другите петристки и подобни на тях църкви. Това деяние в края на краищата ще стане известно на хората и ще ги поведе към нови Божии истини. Възможно е сегашният йоанитски култ да се е родил в настоящото столетие,