човек, тя стоеше неподвижно до креватчето.

— Ще се обадя в полицията — чух гласа си. — Това не е Вал. Това изобщо не е човек.

Не мога да си спомня подробно какво се случи през следващите няколко часа. По обяд се оказахме в работния ми кабинет. Началникът на местната полиция веднага разбра, че случаят е извън компетенциите му, и ни убеди да се обадим във ФБР. Служителите от бюрото внимателно, сантиметър по сантиметър, изследваха къщата и двора. Най-доброто, което можехме да направим, бе да не им се мотаем в краката. Аз седях на дивана в кабинета, а Джини на крайчеца на въртящото се кресло. От време на време ту аз, ту тя скачахме, обикаляхме стаята, произнасяхме по някоя безсмислена фраза и отново сядахме на мястото си. Гъст тютюнев дим висеше във въздуха като мъгла. Пепелниците бяха препълнени с фасове. Главата ми беше празна. Погледът на Джини бе насочен някъде дълбоко в самата нея. През прозорците надничаше слънцето, виждаха се треви и дървета. Сега всичко това ми изглеждаше нереално.

— Наистина трябва да хапнеш нещо — за кой ли път произнесох тези думи. — Да възстановиш силите си.

— Ти хапни — каза тя, вперила поглед в нищото.

— Не съм гладен.

— Аз също.

Отново ни обхвана ужас.

Рязък телефонен звън ни накара да подскочим.

— С вас иска да се свърже доктор Ашман — изрече слушалката. — Ще говорите ли?

— Боже господи, ама разбира се! — извиках. — С видеоконтакт!

За миг разсъдъкът ми ме напусна. Изобщо не можех да се концентрирам върху първите думи на човека, с чиято помощ Валерия дойде на този свят. Умът ми се въртеше около принципите на телефонното устройство: симпатическите вибрации, когато двама абонати едновременно правят заклинание за един и същ номер… ако пожелаете видеоконтакт чрез магическото кълбо… частично преселване на душата в апарата за предаване на речта… Ръката на Джини ме стисна за китката — ледена ръка. Това ме свести.

Лицето на Ашман беше почти толкова изпито, колкото и това на Джини.

— Вирджиния, Стийв… — каза той. — Имам съобщение за вас.

Опитах се да отговоря, но не можах да си отворя устата.

— Вие бяхте прави — това е хомункулус — изкуствено същество — каза Ашман.

— Защо изследванията отнеха толкова време? — попита Джини. В гласа й вече нямаше сила, това бе просто един хрипкав суров глас.

— Защото случаят е безпрецедентен — отговори Ашман, — Досега само в легендите се споменава, че магьосниците оставят копие в замяна. Нищо в съществуващите данни не посочва дори косвено причината, поради която нечовешкият разум е откраднал детето… И как го е направил… Разбира се, не сме наясно и защо този хипотетичен похитител е оставил Голем10 вместо детето. — Той въздъхна. — Въобще знаем по-малко, отколкото предполагахме.

— Какво успяхте да откриете?

Внимателно погледнах Джини. В гласа й прозвуча решителност.

— Заедно с мен изследвания провеждаха полицейският хирург, хората от криминалната лаборатория, а по-късно и патологоанатомът от университетската болница — каза Ашман. — По-точно, аз заедно с тях… Защото съм обикновен домашен лекар. Изгубихме няколко часа, понеже предполагахме, че Валерия е омагьосана. Сам разбирате — копието е съвършено. Това същество няма разум: линиите на електроенцефалограмата фактически са прави… То обаче по всичко е идентично с дъщеря ви, дори отпечатъците на пръстите му… Но тя… или то… не реагираше на всичките ни терапевтични заклинания. Което пък ни наведе на мисълта, че тялото е имитация. Стийв, вие ни го втълпявахте от самото начало, но ние смятахме думите ви за истерика. Извинете ме… Изводът ни е подкрепен с цяла серия тестове. Например процентното съдържание на сол в тъканите на хомункулуса ни кара да мислим, че неговият създател не е имал достатъчно количество от нея. Въпросът окончателно беше решен, когато инжектирахме радиоактивна светена вода. Метаболизмът няма дори далечна прилика с човешкия.

Помогна ни, че Ашман говореше с такъв сух тон. Постепенно ужасът започна да придобива очертания, макар и мъгляви. Колелцата на мозъка ми бавно, със скриптене се завъртяха: как да се намери начин за схватка с похитителя?

— Какво ще направят с копието? — попитах.

— Предполагам, че властите ще предпочетат да му запазят живота — отвърна Ашман. — Надявайки се, че… че ще успеем нещичко да разберем и да направим. В края на краищата, ако нищо друго не се случи, копието безспорно ще стане собственост на държавата. Недейте да мразите това клето създание! То представлява само едно нещастно същество, създадено с някакъв зъл умисъл, но не носи отговорност за това.

— Ако не възразявате, да не губим време — рязко каза Джини. — Докторе, имате ли някаква идея как да си върнем Вал?

— Не. И това ме гнети — той се омърлуши. — Аз съм само един медик. Какво мога да направя? Кажете какво и тутакси ще започна.

— Можете да започвате веднага — каза Джини. — Естествено сте чули, че котаракът ми е защитавал Вал и е тежко ранен. Сега е при ветеринарния лекар, но аз бих искала вие да се заемете с него.

Ашман не успя да скрие почудата си.

— Какво?! Вижте… не мога да спася живота на едно животно, щом това не успява да направи специалистът!

— Проблемът не е в това, Сварталф ще оцелее. Ветеринарният лекар обаче няма подготовка да работи със скъпата апаратура, предназначена за хора. Пък и не разполага с такава. Искам котаракът да оздравее колкото се може по-скоро. Ако нямате необходимите лекарства или заклинания, разберете как могат да се набавят. За парите не мислете.

— Почакай — рекох. — Колко ли ще ме оскубят тези пиявици?

— Сметката ще платят „Източниците“ или правителството. Те имат пари. Не са се сблъсквали досега с подобен случай. Възможно е страната да е заплашена от крах — тя се изправи. Мрачен поглед, сплъстени прави коси, същите дрехи, както и предишната нощ. Но тя пак беше капитан Грейлък от 14-и кавалерийски полк от армията на Съединените американски щати. — Не съм полудяла, докторе! Помислете какво следва от онова, което сте открили. Не е изключено Сварталф да ни даде някаква информация с какво се е сблъскал, естествено при положение, че не е в безсъзнание. Пък и в края на краищата, с него сме добри приятели и трябва да му помогнем по какъвто и да било начин.

Ашман се замисли.

— Добре — каза той.

Вече се канехме да приключим разговора, когато вратата на кабинета ми се отвори.

— Почакайте! — заповяда нечий глас. — Ей сега идвам!

Пред нас се изопна коравото кафяво лице и мускулестото тяло на Робърт Блестящия нож. Шефът на местното отделение на ФБР беше облечен със старомоден делови костюм. В неговата организация тези костюми са нещо като работна униформа. Накичената му с пера шапка сякаш искаше да помете тавана. Шише от издълбана тиква, което приличаше на полицейска палка, звучно го удряше по задните части при всяка крачка. Върху раменете му небрежно беше метнато одеяло. То и бузите му бяха изрисувани с изображения на орли, слънчеви дискове и бог знае още какво.

— Вие сте подслушвали — с обвинителен тон рекох аз.

Той кимна.

— Не бива да изпуснем нито един шанс, мистър Матучек. Доктор Ашман, ще се наложи да спазвате абсолютна секретност. Никакви консултации с шамани и знахарки, които не умеят да си държат езика зад зъбите.

Джини пламна: