Вдишах отвратителния дим и ми стана радостно: добре, че не разчитахме на двигателите с вътрешно горене. Виждал съм тъй наречените автомобили — те бяха произведени около 1900 година, малко преди полета на първата метла. Повярвайте ми, помещенията, където са изложени, не бива да се наричат музеи. Много по- точно ще бъде да ги назовем „складове на една ужасна глупост“.

Силният глас на Джини прекъсна мислите ми — изпращаха баките към предназначеното им място. Вече не ги виждах: разпределени равномерно по цялата площ, те плаваха на три метра над главите на тълпата. Джини замахна с вълшебната си пръчка, аз превключих главния шалтер.

Не, ние не използвахме магия, за да разчистим територията, собственост на „Източниците на норните“. Минавайки през намотките на генератора, токът създаде такова магнитно поле, че в радиус от сто метра действието и на нашите, и на техните магии секна.

Всички прибори, които можеха да се повредят, бяхме скрили в изолирано отвътре със специален материал помещение. Повторно предупредихме тълпата, че провежданият опит за транспортиране на течности може да се окаже опасен. Нямаше защо да уточняваме, че тези течности представляват развалени консерви под високо налягане. Толкова развалени, че са готови всеки момент да експлодират. И ще го направят, когато изчезнат силите, поддържащи защитното поле.

Всъщност ние съзнателно пресилвахме нещата, когато говорехме за опасност. Опитвахме се да сведем до минимум щетите, причинени от обсадата. В контейнерите нямаше нищо страшно. Може би само лек токсин, но в толкова слаба концентрация, че не си струваше и да се говори за него. Макар че нормалното човешко обоняние щеше да го сметне за нещо ужасно.

Просто безобидна смес от бутилмеркаптан, мастни киселини и какво ли не още… Трупна миризма и смрад на гнило… М-да, тази органична маса има великолепна проникваща способност. Ако само няколко капчици попаднат върху кожата ви, вонята няма да изчезне цяла седмица, а може и две…

Разнесе се първият пронизителен крясък. Настана мигът на моята победа. После нахлу зловонието. Забравил бях да си надяна противогаза, забравил бях, че дори когато съм човек, носът ми е достатъчно чувствителен. Слаб полъх — и се задуших… Повърнах, съдържанието на стомаха ми изпръска целия покрив. В тази смрад се смесваше вонята на скунс, на гранясала мазнина, на изгнили аспержи… Това беше гниене, гибел, то надхвърляше всякакво въображение. Едва успях да си надяна противогаза.

— Бедничкият ми Стийв! — до мен стоеше Джини.

— Махнаха ли се? — изфъфлих аз.

— Да, ведно с полицията. А заедно с тях май и половината квартал.

Въздъхнах облекчено, защото в плана ни имаше една слаба точка: опозиционерите можеха да не се разбягат, а да нахълтат през вече незащитените врати. Но сега, след като изпитах със собствения си нос резултата от нашите действия, реших, че няма от какво да се притеснявам. Лаборантите бяха изпълнили задачата си по-добре, отколкото сами се бяха надявали.

Едва ли можехме да очакваме, че обсаждащите ще се върнат. Ако те арестуват или си дал живота си за общото дело, считат те за герой и примерът ти ще вдъхновява останалите. Но ако чисто и просто с теб не може да говори и най-добрият ти приятел, защото поради миризмата не иска да те доближи, по всичко изглежда, че борбата ти за общото дело е претърпяла неуспех.

Прегърнах Джини, притиснах я и започнах да я целувам. Дявол да го вземе, пак забравих за противогазите! Тя едвам разплете хоботите им.

— Трябва да вървя и докато тази гадост не се е разпространила из целия град, да я унищожа — каза Джини. — Изключи машината си и постави около нея екран.

— А… да — трябваше да се съглася аз. — Предполагахме, че сутринта заводът ще възобнови работата си.

Още час-два бяхме заети — изскачаше ту едно, ту друго нещо. Като свършихме всичко, Барни изнамери отнякъде няколко бутилки и до съмване празнувахме победата. Небето на изток се обагри в червено. Чак тогава аз и Джини, хълцукайки и олюлявайки се, се качихме на метлата и потеглихме към къщи.

Свеж вятър охлаждаше разгорещените ни глави, високо над нас се бе ширнало небето.

— Знаеш ли — казах през рамо, — обичам те.

— Мър-р-р — тя се наведе, потърка буза в рамото ми, ръцете й се плъзнаха надолу по тялото ми.

— Безсрамно момиче — рекох.

— Нима предпочиташ нещо друго?

— Не, ама можеше и да почакаш. С всяка изминала минута се чувствам все по-развратен и отгоре на всичко нямам никаква възможност да задоволя похотта си.

— О, възможност има — промърмори тя замечтано. — Дори на метла. Нима си забравил?

— Не съм забравил. Но, дявол да го вземе, тук, във въздуха, скоро ще стане пренаселено. Защо да летим още няколко десетки километра, търсейки уединение, когато под носа ни е нашата великолепна спалня?

— Вярно. Идеята ти ми харесва. Някакви си петнадесет минути и ще имаме гарантирано уединение в собствения си дом… Хайде, метличке, дай газ!

Метлата рязко увеличи скоростта. Бях преизпълнен с щастие и то се наричаше Джини.

Тя първа усети присъствието на свръхестественото. Аз само разбрах, че надигна глава от моето рамо и ноктите й се впиха през ризата в тялото ми.

— По дяволите! — изревах.

— Ш-ш-т!

Летим. Мълчим. Лек, но неприятно резлив утринен вятър. Под нас — тъмният град. Най-после тя проговори. Гласът й, слаб и смутен, звучеше напрегнато.

— От известно време усещам нещо нередно. Но заради възбудата и другите неща забравих.

Всичко в мен потрепери, сякаш се готвех да се превръщам във вълк. Сетивата ми започнаха да опипват пространството. Магьосническото ми умение не е кой знае какво: обикновената магия за всекидневието плюс някои неща, на които ме научиха в армията, и в добавка по-солидната ми инженерна подготовка. Но човековълците имат и вродени инстинкти, които ми помогнаха да се ориентирам безпогрешно.

Наоколо миришеше на ужас!

Метлата стремглаво се спускаше. Вече бяхме разбрали — ТОВА се бе случило в нашия дом!

Скочихме от метлата направо в лехата пред къщата. Отключих и се втурнах вътре.

Беше тъмно.

— Вал! — закрещях аз. — Сварталф!

Ключалките бяха цели, стъклата не бяха счупени. Остриетата и камъните, които пазеха входовете, откъдето можеше да проникне свръхестественото, си бяха на мястото. Но столовете бяха преобърнати, вазите от масите — съборени и счупени… Стените, подът, масите, — цялото жилище беше оплескано с кръв!

Втурнахме се в стаята на Валерия. Като видяхме, че детето спи спокойно в креватчето си, прегърнахме се и се разплакахме.

Най-сетне Джини проговори:

— А къде е Сварталф?! Какво е станало?

— Ще го потърся! — рекох. — Той е извършил подвиг.

— Добре — Джини изтри сълзите си. Огледа безпорядъка в детската стая и погледът й стана суров: — Защо не се е събудила? — попита с глас, какъвто преди не бях чувал.

Вече бях започнал издирването. Намерих Сварталф в кухнята. Линолеумът беше залят с кръв. Костите на котарака бяха изпочупени, кожата му висеше на парцали, а коремът му бе разпран. И въпреки това той дишаше, хриптейки. Не успях да разгледам какви други рани има, защото чух вика на Джини. Изтичах като луд обратно.

Тя държеше детето на ръце. Под разбърканите златисти къдрици мътно и тъпо ни гледаха сини очи. Лицето на Джини беше толкова изострено, че още малко и скулите й щяха да изхвръкнат.

— С нея е станало нещо! — каза тя. — Не знам какво, но нещо е станало!

Постоях секунда, чувствайки, че Вселената се разбива на хиляди парчета. После отидох в тоалетната — там е тъмно, а сега ми бе нужно точно това. Смъкнах дрехите си и запалих фенерчето. Превърнах се във вълк и се върнах при тях. Носът ми подуши тяхната миризма.

Седнах на задните си лапи и завих. Джини изтърва онова, което държеше. Докато пак се превръщах в