Мармидон се вкамени.

— Ако сте намислили да ни прогоните със смъртоносни заклинания…

— Нищо подобно. Ще ви разкажа точно какво смятаме да направим. Ще изпробваме нов начин за транспортиране на течности. Преди да го внедрим, длъжни сме да се убедим, че е безопасен. Ако системата не издържи изпитанията, онези, които са без защита, могат да бъдат засегнати. — Барни повиши глас, макар много добре да знаехме, че полицаите улавят всяка наша дума. — Заповядвам ви, предупреждавам ви и най-сетне — моля ви, освободете територията, собственост на компанията! Имате на разположение половин час.

Обърнахме се и влязохме в сградата, скрихме се от очите им, преди шумът отново да се е надигнал. Докато вървяхме през залата, за да потънем в благословената тишина на главната алхимическа лаборатория, чувахме летящите по наш адрес проклятия, подигравки и псувни, зверския вой на йоанитите.

В лабораторията се бяха събрали дузина учени, техници и работници, подбрани от Барни измежду доброволците. Седяха, пушеха, пиеха чай и кафе, сварени на бунзеновите горелки, и тихичко си говореха. Когато влязохме, посрещнаха ни с аплодисменти — бяха наблюдавали схватката ни с обсаждащите по видеокълбото. Потърсих с очи завеждащия склада Айк Абрамс. Добрият стар Айк — след войната го бях поканил на работа в нашето предприятие.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

Той вдигна палец нагоре.

— При мен, капитане, всичко е готово. Не мога повече да чакам.

Един миг го гледах втренчено.

— Действително ли си готов да използваш това срещу хората?

Лицето му доби такова изражение, сякаш са го заплюли.

— А ако вие се окажете на мое място, няма ли да го използвате?

На твое място — да, помислих си, и не само на твое… И все пак, Айк!

Тъй като съм рационалист, аз изпитвам отвращение към ирационалната същност на гностицизма. Ако бях набожен християнин, щях да представя дълъг списък с обвинения към Църквата на йоанитите: и претенциите й да стане приемник на всички останали църкви, и отричането на правото им за съществуване, и вероятно и още по-голяма степен — езотеризма на йоанитите, които кой знае защо оспорват, че Бог излива милостта си върху цялото човечество. И рационалистите, и вярващите еднакво биха могли да се противопоставят срещу изопачаването на Евангелието от Йоана — най-мистичната, но и най-прекрасната книга от Светото Писание.

Ако сте евреин, йоанитите откъсват от контекста и ви хвърлят в лицето фрази като: „Много хора на тоя свят не вярват, че Исус Христос е дошъл при нас от плът и кръв. Такива хора са лъжци и антихристи.“ Само това стига, за да ви стане ясно, че възкръсва древният кошмар на антисемитизма.

Смутен се обърнах към Бил Харди, нашия главен Парацелз. Той седеше върху лабораторния плот и клатеше крака.

— Колко получихте? — попитах го.

— Около 250 килограма — изрече той въодушевено.

— Охо! И без никаква алхимия?

— Абсолютно никаква. Чиста и честна реакция на Берцелиус. Просто ни провървя, защото имахме достатъчно количество от изходните съставки.

Потръпнах, като си спомних какъв ужасен пример беше дал самият той при обсъждането на плана ни и го изгледах въпросително.

— Как ще се отрази това на Мидгард?

— Не знам, в Департамента на производството… е… има куп най-различни разпоредби! Например от маслопроизводителите се изисква да вземат множество предпазни мерки срещу гранясването на мазнините. Процесът ви е известен. Пречеше ни, че вие не желаехте реакцията отначало да бъде извършена в епруветка, а после със симпатическа магия да получим колкото си искаме тонове от веществото. Правителството може да вземе под свой контрол популацията на скунсите8 в западните щати и…

Той млъкна — в стаята влезе Джини. Очите й блестяха, държеше вълшебната си пръчка така, както валкирия9 меча си.

— Да започваме, момчета! — в гласа й звънна метал.

— Хайде! — Барни надигна огромното си туловище. След него и ние тръгнахме към контейнерите. Това бяха най-обикновени баки от 4,5 литра, в които се продава течна боя. Но гърлото на всяка бе запечатано с восък и върху него — печатът на Соломон. Подсъзнателно усетих около тях напрежението на полето, създавано от свръхестествени сили. Изглеждаше невъзможно учените да успеят да ги натоварят на платформата и да ги изкарат навън.

Заедно с мен в моя отдел влязоха Айк и неговата група. Набързо монтираната от нас апаратура не изглеждаше особено внушително. Честно казано, това беше голям бензинов електрогенератор със стърчащи около него бобини и снопове кабели. При един експеримент понякога е необходима повече енергия, отколкото могат да дадат грижливо екранираните линии на силовото поле за общо ползване. За да заработи това запоено на бърза ръка чудовище, трябваше да изключа магнитните екрани. Всичко, с което сега разполагахме, беше само една купчина метал. В непосредствена близост до генератора нямаше и помен от магия. Айк целия ден беше в стихията си, а сега самичък нарами генератора и тромаво закрачи след мен. Успя да го пренесе през всички зали и стаи и спря чак като изкачи стълбите.

Безспорно понякога му се искаше хората никога да не бяха откривали начин за въздействане върху свръхестествените сили (научихме се да правим това малко след края на бронзовия век). Айк не беше ортодоксален християнин. Неговата вяра не му забраняваше да използва магията. Но той не бе реформист, а обикновен юдаист консерватор, тоест можеше да си служи с предмети, които някой друг беше подчинил с магия. Самият Айк обаче не биваше да прави магии. Трябва да му се признае, че въпреки това се справяше с работата си и подчинените му го уважаваха.

Той успя да домъкне неприспособеното за пренасяне устройство заедно с цялото допълнително оборудване чак до гаража. Вече всички се бяха събрали върху плоския му покрив. Тъкмо оттук Джини трябваше да изпрати баките до предназначеното им място. Те се поклащаха във въздуха там, където ги достигаха създаваните от генератора изкривявания на магнитното поле. Избутахме го на покрива, после внимателно го поставихме до капандурата. Барни направи една обиколка около машината. Заради генератора не можехме да се качим горе при другите нито с метла, нито чрез заклинание, та се наложи да се изкатерим по въжена стълба.

— Готови ли сте? — попита Барни. На призрачната тревожна светлина върху лицето му блестяха капчици пот. Ако планът ни не успее, той ще трябва да отговаря за непредвидените последици.

Проверих всички свръзки.

— Май всичко е наред. Но нека първо се огледам.

Отидох при Джини, тя стоеше до ниския парапет. Отдолу тълпата клокочеше като мътен поток. Към нас се издигаха лица и плакати, изпълнени с омраза. Хората забелязаха полюшващите се над тях контейнери и разбраха, че решителният момент наближава. Наведен над олтара, Мармидон правеше нещо. Стана ми ясно, че усилва защитното поле. Дочух непознати думи: „…Хелиодомар, мабон сарут хоф ута енунас сацинос…“

Молитвата надвикваше мрачното ломотене на тълпата. Огньовете на елфите лумнаха по-ярко. Наситеният с енергия въздух пращеше и кипеше. Лъхна на озон като пред буря.

На устните на Джини се появи бледа замислена усмивка:

— Как ли би се отразило това на Сварталф?

Барни тромаво се приближи до нас.

— Можем да започваме, но ще им дам последен шанс.

Той извика предупрежденията, както и преди. Отговориха му с крясъци, по стената затропаха камъни и огризки.

— О’кей — изръмжа Барни. — Стига сме се бавили.

Отдръпнах се от парапета, пуснах мотора и включих тока. Генераторът потрепери и прекъслечно запя.