но йоанитите непрекъснато разправят, че той съществува тайно вече две хиляди години. Това твърдение почти неизбежно се асоциира с отвъдния свят. Гностицизмът съществува отдавна, макар и с различни имена, и винаги е бил смятан за еретично течение. В първоначалната си форма, по-точно форми, той представлява опит християнството да се разтвори в конгломерата от тайни източни култове, неоплатонизъм и магьосничество. Преданието сочи за негов създател Симон Мага, споменат в осма глава на Библията18, чието име предизвиква искрен ужас сред ортодоксалните християни. Съвременният йоанизъм се окичи със съмнителната слава на възкресител на това древно религиозно течение и тържествено обяви, че то не е било грешка, а, напротив, носи на хората висшата истина. Според него Симон Мага всъщност не е изопачавал Библията и религията, а е бил пророк.

Доколко е възможно това да е истина? Може би действително светът е пред прага на Царството на любовта? Не зная. Пък и откъде мога да зная? Но като поразмислих, реших, че йоанитското учение е лъжовно. Колкото до факта, че йоанизмът е разпространен толкова широко, можем да си го обясним с присъщия на човека стремеж към ирационалното.

Не е по-сложно и обяснението за съществуването на йоанитски общини. Те привличат богомолците, нуждаещи се от покрив, храна и грижи. Същото е необходимо на свещениците, дяконите и т.н. Храмът (това е по-точното му название, макар че йоанитите държат да се нарича катедрала, за да подчертаят, че са християни) се нуждае от парични постъпления. Обикновено се получават солидни дарения, които се оказват в умели ръце. Често около самотния храм израства цял град. Така е възникнал и Силоам, целта на моето пътешествие.

Просто и банално. Защо тогава информацията, известна на всеки читател на пресата, възбужда безпокойството ми? Може би разсъжденията ми се отклоняват в тази посока само за да не мисля за Валерия? Не, не е така — по-скоро ми се иска да вникна възможно най-дълбоко в онова, което е безкрайно мъгляво и объркано.

Нещо се крие зад всичко това… А дали не съм в плен на илюзиите си, дали наистина съм започнал да ги разбирам? Но дори да е така, какво именно съм започнал да разбирам? Помислих си за нетърпимостта на йоанитите, за бунтовете и размириците, които непрекъснато подхващат. Спомних си как открито говорят, че техните адепти имали власт над сили, чието съществуване човек дори е трудно да си въобрази19. Това още повече ги разобличава. После се сетих за онези от тях, които въпреки очакванията си не са се издигали по йерархичната стълбица. Какво толкова страшно са направили? Не е имало нищо престъпно, нищо противоречащо на моралните норми. Нищо, гъделичкащо нервите… Обичайна история, в която омразата е главното действащо лице. И именно поради тази причина тя не е особено интересна за нас, останалите. Наистина, теологията на гностиците или по-точно оная нейна част, която те не крият, представлява някаква ужасна смесица от апокалиптично откровение и логика. Неслучайно йоанитите отъждествяват своите Лемури20 с Гог21 от Вехтия завет и със Сатаната.

Май че стигнахме до Антихриста. Но, както вече казах, знанията ми в тази област бяха твърде нищожни и трябваше да се съглася, че е безполезно да мисля за това. Защото Всевишният ще се справи с него на всяка цена, в какъвто и облик да се явява той.

Някъде много, много далеч, на другия край на прерията заблестя светлинка. Зарадвах се, че полетът ми свършва. А какво ще се случи по-нататък, не е толкова важно. Стига вече психически анализи и размишления.

Ето го и Силоам — обикновени улици, обикновени дворове и къщи. Под главната аеролиния, близо до чертите на града има надпис: „Население 5240 души“. Друг плакат съобщава, че членовете на Клуба на лъвовете се срещат в ресторант „Горещият котел“. В градчето имаше две-три дребни предприятия, кметство, начално и средно училище, пожарна команда, доста мръсничък парк, хотел и повече колонки за зареждане, отколкото е необходимо. В търговската част бяха разположени универсални магазини, едно-две кафенета, банка, хирургическа клиника, зъболекарски кабинети, аптека… Всичко, както навсякъде в Америка.

Тази невзрачност подчертаваше колко чужда е вярата на всичко останало. Макар че наближаваше полунощ, градът беше пуст като гробище. Улиците празни, никой не се разхожда, няма млади двойки. Тук- там се забелязваха полицейски метли. И само един човек, загърнат в пелерина и с качулка на главата, бавно крачеше по улицата. Къщите бяха оградени една от друга и от целия свят със спуснати капаци. Гражданите спяха. А където не спяха, сигурно не гледаха телевизия по кристалното кълбо, не играеха на карти и не пиеха вино… Най-вероятно се молеха или препрочитаха свещените текстове с надеждата да достигнат по- висока религиозна степен, да овладеят повече знания и могъщество, за да си осигурят спасение на душата.

В центъра се извисяваше катедралата — над множеството постройки, над града и равнината. Нямаше нищо мръсно и престъпно в тази картина. Гладките, бели като слонова кост стени се издигаха все по-нагоре и нагоре, а над тях, в средата на покрива — огромен купол. Отдалече прозорците приличаха на блестящи нокти. На всеки етаж по един ред. После забелязах други два мозаични прозореца, големи колкото половината фасада. С мрачни тонове на тях бяха изобразена тревожещи душата рисунки. На западния — Мандала22, на източния — Божието око.

Пак на западната страна се издигаше самотна кула. На снимките тя не правеше внушително впечатление, но сега виждах — едва не докосваше звездите.

По стените играеха отблясъци, прозорците светеха с мътна светлина. Чух молитвено пеене. Като че ли изпод дебел лед се носеха мъжки гласове, с тях се преплитаха гласове на жени. Мелодията ми бе непозната. А думите… на земята не съществува такъв език.

— …Хелфист аларита арбер иснитоте мелихо тарасунт ганадус тапрура марада сесило…

Мелодията беше толкова силна, че се чуваше навярно чак на края на града. И бе нескончаема. Хорът пееше без прекъсване — винаги се намираха свещеници, прислужници, богомолци, дякони, които да сменят изморилия се певец или певица. Всеки и всяка от шестотин и единия участници в хора. Прилоша ми, като си помислих, че непрекъснато, денем и нощем, хората са принудени да слушат химни. Ако човек живее в Силоам, дори да не е йоанит, съзнанието му сигурно скоро престава да възприема пеенето. Но нима звуците не проникват непрестанно в мислите, сънищата и мечтите му? В костите му? И най-сетне — в самата му душа?

Не мога да обясня какво чувствах. С думи не може да се разкаже. Но с всеки метър усещането ставаше по-силно. Може би това беше усещането за враждебност?… Или за истина, която аз просто не бях способен да възприема?

Пазачът на входа беше приятен на вид млад мъж с черни като гарваново крило коси и сини очи — вече над сто години в тези краища живеят хора с подобна външност. От него лъхаше дружелюбие: нашият поет Уолт Уитман обича да описва американците такива. Паркирах метлата — паркингът бе огромен, празен и потънал в мрак, отидох при пазача и го запитах мога ли да вляза. Той ме огледа, после небрежно отрони:

— Не сте за причастие, нали?

— Н-не — бях озадачен.

Той захихика:

— Аз нямам нищо общо с тебе, нали? Ще почакаме, докато приключат с молитвата си към Дева Мария, после ще влезеш.

— Извинете, аз…

— Добре, добре. Пази тишина и никой нищо няма да заподозре. Според теорията на отците ти все едно си прокълнат. Аз обаче не вярвам в това. Знаеш ли какво си мисля? Имам си момиче — методистка23. Свещениците се бавят, не ми позволяват да се оженя за нея. Но все едно аз не мога да повярвам, че тя ще гори в ада… — той усети, че се е разбъбрил. — Откъде се взе толкова късно? Туристите обикновено идват тук денем.

Реших, че е волнонаемен и не е по-голям фанатик от обикновения среден християнин. Накратко казано, един от членската маса, каквато има във всяка организация и във всяка страна. Бях подготвен за този въпрос и отговорих, без да се замислям:

— Пътувам по работа. Днес сутринта ми възложиха да посетя Силоам, но се забавих по пътя и пристигнах чак сега. Вашият хор е толкова известен, че не ми се иска да пропусна случая да го послушам как