Кимнах.

— Дойдох да си поговорим.

— Аз… как… За какво, за Бога?!

— Върни ни дъщерята цяла и невредима!

Вместо отговор Мармидон рисуваше във въздуха кръстове и други знаци.

— Да не сте полудял?! — той най-сетне намери сили да се втренчи внимателно в мен и сам си отговори: — Не, уверен съм, че не сте луд.

— Не съм обладан от демон! — изръмжах му. — И не съм луд! Говори!

— Н-но аз нямам какво да кажа! Дъщеря ви ли? Аз дори не зная, че имате дъщеря!

Светът се завъртя около мен. Направих две-три крачки заднешком. Той не лъжеше, не можеше да лъже в това състояние.

Когато се поуспокои, Мармидон зашари с ръце наоколо за очилата си. Намери ги, надяна ги на носа си и като се отпусна на сламеника, внимателно ме изгледа.

— Това е светата истина — каза ми настойчиво. — Защо трябва да имам информация за вашето семейство? Защо някой от фамилията ви би трябвало да се окаже тук?

— Защото вие станахте мои врагове — кипнах отново.

Той поклати глава.

— Ние никога не враждуваме с хората. Как можем да им бъдем врагове? Та нали проповядваме Евангелието на любовта!

Изсмях се. Той отвърна очи.

— Какво пък — гласът му трепна, — всички сме чеда Адамови. И ние, както и всеки друг, можем да съгрешим. Признавам, че тогава се разгневих… когато… когато направихте онзи фокус… с хитрост ни принудихте… Принудихте онези невинни души…

Замахнах с ножа във въздуха, острието му проблесна.

— Стига си дрънкал глупости! Единствената невинна душа в цялата тази история е тригодишната ми дъщеря. Отвлякоха я. Тя е в Ада!

Устата му зейна, очите му изхвръкнаха като на жаба.

— Говори! — заповядах му.

Известно време Мармидон не можеше да произнесе нито дума, а после ужасено изкрещя:

— Не! Не е възможно! Аз никога, никога!…

— Ами приятелчетата ти, свещениците? Кой от тях е?

— Никой! Кълна се! Това не може да бъде — аз го боднах с ножа по гърлото. Той се сгърчи. — Моля ви, позволете ми да разбера какво е станало! Позволете ми да ви помогна!

Отместих ножа. Олюлявайки се, направих няколко крачки и седнах. Намръщено потърках челото си. Думите му не се връзваха с онова, което преди си мислех.

— Вижте какво — започнах с обвинителен тон, — вие направихте всичко, което зависеше от вас, за да ме лишите от онова, което обичам най-много. А когато целият ми живот рухва — какво да мисля? Ако не сте виновен, по-добре ми дайте убедителни доказателства.

Мармидон преглътна.

— Аз… Да, разбира се. Не съм имал намерение да ви навредя. Онова, което направихте… правите… е грях. Не се обричайте на вечно проклятие. Освен това подтиквате и другите по пътя на греха. Църквата не може да остане безразлична. Нейните служители… повечето от тях… ще ви помогнат с всичко, което е по силите им.

— Я стига! — прекъснах го аз. Освен всичко друго, не исках пламналият в него ентусиазъм да надвие страха му от мен. — Придържайте се към фактите. Вие бяхте пратен да насъсквате тази банда срещу нас, подстрекавахте ги.

— Не… не… Добре, аз съм член на доброволния отряд. Когато се случиха онези събития, на мен ми разрешиха да взема участие. Но не за да… за да върша това, за което говорите… А за да окажа помощ, да помогна със съвет, да осъществявам духовно ръководство … Е, и да подсигуря защита срещу вероятно магьосничество от ваша страна… Нищо друго! Та вие ни нападнахте!

— Е, да, разбира се! Ние се заловихме с патрулиране, а когато то не помогна, насила нахълтахме в чужда територия, започнахме блокада, вандализъм и тероризъм… Ха-ха-ха! И вие действахте изключително като частно лице. Когато се провалихте, ръководството ви наистина ви подкрепи и утеши. Виждам, че вече сте се върнали към изпълнение на предишните си задължения.

— Наложена ми е епитимия, задето съгреших с гняв — прошепна той.

Лека тръпка премина по гръбнака ми. Най-сетне стигнахме до главното.

— Не са ви пъхнали тук само задето сте се разгневили срещу нас. Какво всъщност сте направили?

Отново го обхвана ужас. Вдигна безсилно ръце нагоре.

— Моля ви… Не мога… Не!

Завъртях ножа пред лицето му. Мармидон се намръщи и бързо изрече:

— Ядосах се на вашата жестокост, на ината ви… проклех ви всичките… С едно страшно проклятие! Преосвещените отци… не зная как са разбрали, но адептите имат дарбата… Когато се върнах, ми казаха, че последиците могат да се окажат гибелни, и ме наказаха. Нищо повече не зная. Докато бях тук, никой нищо не ми е казвал… Никой не е идвал… Наистина ли има някакви последици?

— Кой знае!… Какво представлява това проклятие?

— То не е заклинание. Разбирате ли разликата? Заклинанията използват законите на вълшебството и предизвикват свръхестествените сили да действат или призовават нечовешко същество, или… Мистър Матучек, това е същото, както когато натиснеш спусъка или подсвирнеш на кучето си. Както използването на какъвто и да е инструмент. Молитвата е друго, тя е молба към Всевишния. Проклятието е формула, в която се съдържа молба… да бъде наказан някой. Всевишният и ангелите му изпълняват молбата, ако преценят, че човекът трябва да бъде наказан… Само на тях е дадено да отсъдят.

— Повторете проклятието!

— Абсит омен! Опасно е!

— Току-що твърдяхте, че е безвредно.

— Нима не знаете? Молитвите на йоанитите не са като молитвите на петристите. Ние сме осенени с особена божия милост, с особен божи промисъл. Ние притежаваме особени знания, ние сме възлюбените му деца. Нашите молитви сами по себе си са могъщи. Не мога да предскажа какво ще се случи, ако произнеса тези думи… Макар и да нямам лоши намерения, при подобни условия обаче… когато не може да се провери…

Много вероятно е, помислих си. В древността същността на гностицизма е представлявала стремеж към сила и власт с помощта на древни знания, към овладяване на мощ, по-голяма от божествената. Безспорно Мармидон искрено ще отрича, че неговата църква е възродила тази идея. Но той още няма званието адепт, най-големите тайни са скрити от него. Макар и без особена охота си помислих, че не му прилича да е способен на престъпление. Този дребосък по душа не беше лош човек.

Изведнъж ме осени идея. Половин секунда я обмислях. Да предположим, че адептите на съвременния гностицизъм са направили някакво откритие и чрез него са се сдобили с неподозирана досега мощ. Резултатите са ги убедили, че могат да влияят непосредствено на самия Бог. Да предположим по-нататък, че са сгрешили… че са били заблудени… Защото в идеята, че смъртните биха могли по някакъв начин да влияят върху Всемогъщия, няма никакъв смисъл. Какъв е изводът от предположенията ми? Независимо дали знаят това или не, благословиите и проклятията на йоанитите в действителност не са молитви, а особено изкусно, и то притежаващо извънредно голяма сила магьосничество.

— Ще ви покажа текста — Мармидон целият трепереше. — Можете да го прочетете, той не е от забранените.

— Добре — съгласих се аз.

Той запали свещта и отвори книгата. Виждал съм отдалеч йоанитската библия, но никога не ми се е случвало поне да я прелистя. Йоанитите заменяха Вехтия завет с нещо, което дори такива неверници като мене биха сметнали за богохулство. Текстът на Новия завет се придружаваше с многобройни апокрифи и други произведения, чиито източник не може да определи нито един учен. Треперещият пръст на Мармидон посочи откъс именно от този раздел. Присвих очи, като се опитвах да разчета дребния шрифт. Успоредно с