стоварих от шестия етаж върху паважа.

Аз обаче бях вълк, раните ми не бяха смъртоносни и нямаше да остана инвалид за цял живот. Кървавата пихтия, в която се бях превърнал, се раздвижи и отново се опита да се групира в едно цяло. Всичко около мен бе залято с кръв. Усещах слабост и световъртеж. Това да ми е проблемът — повечко добра храна и всичко ще се оправи.

На небето все още блещукаха звезди, видимостта беше лоша, пък и вратарите сигурно вече са известени. Зная много неща… Шефовете на йоанитите изпитваха силно желание по-скоро да се справят с мен.

Съдрах със зъби остатъците от дрехите ми, оставих си само фенерчето — гънките на косматата ми кожа около шията добре го скриваха. Затичах към вратата, през която влязох в двора на катедралата.

— Здравей, кученце — поздрави ме познатият ми пазач. — Откъде се взе тук?

Покорно изтърпях да ме погали по врата и изчезнах.

В потъналата в мрак търговска част на Силоам извърших още едно престъпление: влязох през прозореца в склада на магазин за хранителни стоки. По-късно ще компенсирам щетите на собственика — ще му върна всичко и дори ще се подпиша: „От неизвестния крадец“. Намерих месо и изядох два-три килограма от него. Но най-много се нуждаех от превозно средство. Превърнах се в човек, ала бях чисто гол. Позвъних на Барни:

— Ела и ме вземи оттук. Ще те чакам в облика на вълк на едно от следните места — и му изредих за всеки случай няколко по-отдалечени, в случай че потерята хукне да ме гони из града.

— Какво стана с метлата ми? — разтревожи се Барни.

— Оставих я на паркинга. Утре ще можеш да си я прибереш.

— Изгарям от нетърпение да узная похожденията ти.

— Едно мога да ти кажа — нощта си я биваше!

Успях да се довлека до вкъщи. Бях трупясал от умора, но трябваше да дам подробен отчет на Джини. Тя легна до мен и с настойчив шепот ме подкани незабавно да й разкажа всичко. С въпросите си измъкна и най-малката подробност, дори онова, което беше преминало покрай съзнанието ми и не му бях обърнал внимание. Слънцето изгря, когато Джини ми приготви закуска и чак след това ми позволи да си почина. Заспах веднага и спах цяло денонощие. От време на време се събуждах, хапвах нещичко и сънливо се озъртах, после отново заспивах.

Междувременно Джини обяснила на нашия фебереец, че състоянието ми е предизвикано от силно нервно изтощение. Впрочем това не беше далеч от истината. После го убедила, а ведно с него и непосредствения му началник (Блестящия нож по това време беше във Вашингтон), че ако искат да запазят всичко в тайна, не бива да ни държат затворени. Съседите знаеха нещичко и вече бяха плъзнали слухове. Разбира се, те могат и да се пресекат, но все пак до приятелите и деловите ни партньори ще стигнат. И ако познатите ни се разтревожат, тяхното врачуване може да причини куп неприятности.

В крайна сметка ни позволиха да приемаме гости. Когато мисис Делакорт долетя с метлата си, за да поиска назаем стотина грама сяра, ние представихме феберееца като братовчеда Луи. Между другото споменахме, че докато издирват крадците, влезли в къщата ни, сме изпратили Вал извън града. Произшествието бе останало почти незабелязано, само местният всекидневник помести на една от вътрешните си страници малка бележка. Тъй или иначе, на мен отново ми позволиха да ходя на работа, а на Джини — да пазарува в града. Дадоха ни един телефонен номер, на който можехме да се обаждаме в случай на нужда. Но и дума не обелиха за „опашките“, които ни следваха като сенки по петите. Те имаха отлична подготовка и ако не бяха някои наши хитрости, може би нямаше и да ги забележим.

И тъй, на третия ден сутринта се появих в компанията. Разказах всичко на Барни Сторласон и той ми позволи този ден да си клатя краката. Това и направих: в кабинета си пушех и пусках колелца дим (езикът ми заприлича на рашпила), разхождах се, пиех кафе, докато то не забълбука в стомаха ми. Така си прекарвах времето и чаках срещата, определена за следобед. Знаех, че тя наистина ще помогне да се решат много неща. Когато по радиоуредбата съобщиха, че съвещанието започва, едва се размърдах. Трябваше да си напомня, че е наложително да отида, за да се срещна с хората, които могат да помогнат за издирването на Вал.

Стаята, определена за съвещанието, се намираше на горния етаж и бе защитена с магии както срещу промишления шпионаж, така и срещу надзора на властите. Начело на масата се извисяваше огромното туловище на Барни — яката му бе разкопчана, от устата му висеше запалена пура. Бяхме единадесет души — известна гаранция, че сред нас няма Юда… Освен Барни познавах още трима — Грисуълд, Харди и Янис Вензел, и съвсем слабо доктор Нобу, метафизик, с когото понякога фирмата се консултираше. Останалите не познавах. Единият, Хю Чарлз, се оказа запасен адмирал, специалист по разузнаването. Другият бе математик, наричаше се Фалкенберг. Третият бе пасторът от църквата на Барни. Всички изглеждаха много изморени, сякаш допреди миг са работили като роби на някоя господарска галера. С изключение на последните двама, които имаха твърде свеж вид и с нищо не биеха на очи, освен дето единият подмяташе малко куфарче, което постави на масата.

Преди да ни представи един на друг, Барни направи няколко жеста и произнесе заклинание.

— О’кей — рече, — полето на тайната ще ни закриля. Сядай и се присъединявай към нашето сборище — той ми се усмихна. — Стийв, позволи ми да те запозная с мистър Смит и мистър Браун, те са представители на компанията, чието делово предложение днес ще обсъждаме.

Телата и лицата на Смит и на Браун се размазаха, сетне отново се проясниха — действието на магията свърши. От падащата през прозореца светлина косите на Джини блестяха като медени. Доктор Ашман отвори куфарчето си — от него се измъкна Сварталф и скочи на пода. Вече оздравял, огромен, черен и както винаги, самонадеян. Протегна се и разкърши гръбнак.

— Мър-р-р — сърдито съобщи той. Пасторът посегна да го погали. Не успях да го предупредя. Добре, че доктор Ашман имаше навика да носи винаги със себе си аптечка. Сварталф се изпъна до Джини и захвана да се ближе.

— Как успяхте да направите това? — с професионален интерес запита адмиралът.

Джини сви рамене.

— Много лесно. Както знаете, Барни се свърза с доктор Ашман. Определили си кога докторът да отмени приемането на пациенти и да отиде във ветеринарната лечебница да вземе Сварталф. Когато е необходимо, котаракът ми може да мирува, дори да лежи свит на кълбо в куфарче. Уверихме се, че след доктора няма „опашка“. — Сякаш в подкрепа на думите й Сварталф самодоволно врътна своята. — По същото време аз отидох в града. Днес в магазина на Бергман има сезонна разпродажба. Най-лесното нещо на света е да се изгубиш в тълпата. Пък там кой би забелязал твоите магьоснически трикове? Така промених външността си, после се срещнах с доктор Ашман и промених и неговата. — При тези нейни думи Сварталф замислено се втренчи в доктора. — Сетне дойдохме тук. Барни знаеше точно времето на нашето идване и намали активността на полето, за да не се ликвидира маскировката ни.

Джини млъкна, отвори чантичката си с размерите на пощенски плик, извади козметичните си принадлежности и се погледна в огледалцето. Лек грим, скромно облекло — човек трудно можеше да заподозре, че е вещица от висок ранг. Само ако не забележи, че всичко това е нарочно, търсено като ефект.

— Да минем на въпроса — рече Барни. — Незабавно информирахме събралите се тук за всичко, което си успял да научиш, Стийв. От чисто научна гледна точка твоето откритие при йоанитите и нашите проучвания имат извънредно важно значение. Дори бих казал — революционно значение. — Той направи пауза. — Но това означава, че вече сме се намесили в политиката.

— Или в религията — каза Янис Вензел.

— Съмнявам се — рече пастор Карслунд — дали в дадения случай между двете има някаква разлика.

Пасторът беше висок светлокос мъж с външност на истински учен.

— Ако йоанитската църква действително е рожба на дявола… — Грисуълд се намръщи. — Хич не ми се иска да повярвам в това. Не съм съгласен с догмите й, но твърдението, че вероучението й не е просто