— Ангел! Ангел!

Съвзех се. Имах усещането, че съм се измъкнал от бушуващ поток, макар че в сърцето ми имаше само празнота. Но умът ми продължаваше да работи по инерция, устните ми сами проговориха:

— Вероятно сме видели по различен начин едно и също същество. Какво видяхте вие?

— Увенчана с корона глава, блестящи крила — Мармидон почти пееше. — Дъщеря ви е в безопасност. Тя ще ви бъде върната, когато окончателно се разкаете. И тъй като върху нея приживе е паднала божията благодат, тя ще бъде причислена към светиците на истинската църква.

Какво пък, помислих си, не за пръв път Врагът използва за собствените си цели хора, които искрено вярват, че служат на Бога. Кой беше казал, че „в Ада земята е постлана с черепите на некръстени деца“? И на какъв Йехова се е покланял този, който е измислил това?

— А вие какво видяхте? — ме попита Мармидон.

Трябваше ли да скрия какво изпитах?

Вероятно не. Какво ще спечеля от това?…

Размислите ми бяха прекъснати от нови звуци — шум от приближаващи се гласове и стъпки.

— А ако го няма тук?

— Ще почакаме два-три часа.

— В тази гробница?

— Всичко е в божиите ръце, братко.

Изтръпнах. Идваха двама, съдейки по шума от сандалите им — монаси. Те бяха огромни на ръст, камъкът под краката им потреперваше. Изглежда адептът, когото срещнах горе, се е усъмнил или заклинанието на Мармидон и появата на „ангела“ бяха зарегистрирани някъде. А може би и двете заедно. Ако имат намерение да ме хванат, аз съм предупреден. А сега животът ми е ценен, защото трябва да се върна в къщи с информацията, която ще помогне за връщането на Вал.

Насочих фенерчето срещу себе си. Едва след като извърших трансформацията, дочух как Мармидон хленчи. Добре, че нямах много време. Бях вълк и емоциите ми бяха вълчи. Ако имах време, направо щях да му прегриза гърлото. Нейсе… Като сива мълния се стрелнах извън килията.

Тъмнината ми помогна: монасите не ме забелязаха, докато не се изравних с тях. Ето ги — и двамата охранени, единият с тояга, другият с 45-милиметров автоматичен пистолет. Именно между неговите крака се промъкнах. Той се олюля и падна. Другият стовари с трясък тоягата си върху гърба ми. За миг движенията ми се забавиха. Май ми беше счупил някое ребро. Макар и с мъка, аз се втурнах напред. Пистолетът изтрещя и по камъка до мен изплющя куршум. Ако в пълнителя има сребърен патрон, да ме улучат означаваше смърт. Трябва да бягам!

Излетях нагоре по стълбата. Монасите останаха назад, но вече бе вдигната тревога, камбанен звън проряза мелодията на химна. Може би преследвачите ми имаха джобно кълбо — радиотелефон? И то изработен в някое от предприятията на „Източници на норните“? Нахълтах в преддверието на първия етаж. Тук някъде трябваше да има друга врата, но аз не знаех къде. Добре че вълкът може да развие скорост, равна на тази, с която се разпространяват лошите новини. Проврях се през завесата, отделяща ризницата29, където пееше хорът, преди някой от канцеларията, останал нощна смяна, да успее да надникне или да се появи изневиделица сънен монах.

Църквата кипеше. Вратата към страничната капела се разтвори с трясък под тежестта на тялото ми. Погледнах нататък — пеенето продължаваше, но около средния кораб тичаха и викаха хора. В момента двамина затваряха вратата към вестибюла. Нямаше накъде да бягам.

Чух трополене на крака по коридора. Йоанитите не знаеха къде съм се дянал, а някои от тях бяха смутени от внезапната непонятна тревога. Но въпреки това времето ми бе малко, всеки момент някой можеше да надникне тук.

Сетих се как трябва да постъпя. Не зная причината за това недостъпно за вълчия ми мозък озарение. Изглежда, подчинявайки се на инстинкта, натиснах с предната си лапа бутона на фенерчето. Сините светлинки не пречеха на преобразяването и аз се превърнах в човек. Втурнах се обратно в ризницата, грабнах един стихар и го нахлузих през главата си. Стигна почти до петите ми. Нозете ми оставаха боси, но се надявах никой да не го забележи.

За рекордно късо време се изкачих на балкона, където пееше хорът.

Спрях под арката на входа и се огледах, за да преценя ситуацията. Мъжете и жените бяха групирани по гласове. Всички държаха в ръце сборници с химни, няколко от тях имаше и на масата. Оттук олтарът долу и куполът горе изглеждаха потресаващо. Нямах време за губене, взех си един сборник от масата и тържествено се насочих към хора.

Едва ли щях да изляза сух от водата, ако обстановката беше нормална. Но тя беше именно ненормална. Хористите бяха твърде възбудени, вниманието им бе приковано в суматохата, която кипеше долу. Мелодията звучеше неуверено, от време на време прекъсваше. Застанах на края на баритоновата група и отворих сборника на страницата, където беше разтворен и сборникът на съседа ми.

— Хафиус халиат ароура мерилен слиньон — пееше той. Най-добре и аз да издавам същите звуци. Нямаше да ми е лесно, защото ми липсват техните репетиции. Не можех правилно да произнеса повечето от думите и внимавах единствено да не се отклонявам много-много от мелодията.

Съседът ми ме погледна накриво. Той беше едър, дружелюбен на вид свещеник. Вероятно си е помислил, че с такова странно устройство на устната кухина не би трябвало да заставам тук. Дарих го с бледа усмивка.

— Тхатис етелетам тетес абесна русар — пропя съседът ми, като наблягаше на интонацията.

Хванах се за първата дошла ми наум мелодия, подобна на онази, която пееше съседът ми. Вторачих се в книжката и колкото се може по-неясно запях:

В общия хор номерът ми мина, ако не се смята, че пеех една гама по-ниско. Клирикът отвърна поглед. Тъй си и пеехме: той — химна, аз — моята си песен.

Предполагам, че за този час, който прекарах тук, би трябвало повечето грехове да ми бъдат опростени. Реших, че един час е тъкмо времето, което певецът мирянин може да посвети на това занимание, без да предизвика подозрения. Отварях си очите на четири и крадешком, но внимателно следях как върви издирването ми. Огромните размери и обърканата архитектура на катедралата ми помагаха. Бих могъл да се намирам в която и да е точка. Естествено, в търсенето ми беше впрегнато и магьосничество. Но вещерите имаха твърде малко ориентири, разполагаха само с онова, което Мармидон вече бе разказал за мен. Магията, направена ми от една от най-добрите вещици в Гилдията — Джини, ме защитаваше. Като тръгвах от къщи, тя направи всичко, зависещо от нея. Не беше лесно някой да ме проследи, дори онези същества, които най-могъщите адепти можеха да извикат на помощ. Но не биваше да чакам дълго — ако не се измъкна бързо оттук, скоро ще бъда мъртъв. Или ще ми се случи нещо по-лошо от смъртта… А с някаква частица от съзнанието си се радвах: опасността мобилизира силите ми, отчаянието, родено от срещата ми с изчадието на Ада там, в подземията, напълно изчезна. Главното е, че съм жив и ще направя всичко, на което съм способен, ще убия всекиго, който се изпречи между мен и любимите ми същества!

След известно време отново отвориха главния вход, макар и под надзора на монаси. Измислих как да ги измамя. Излязох от хора, съблякох стихара си и пак се превърнах във вълк. Северният коридор беше празен. На йоанитите, които бих срещнал там, явно им е провървяло. Бяха поставили охрана до всяка външна врата… и с това страстта им към лова угасна. Естествено, издирването ми продължаваше, но вече без шум, спокойно и методично, без да се дискредитира религиозната атмосфера в катедралата. Успях да не попадна пред очите на потерята — нали имах вълчи сетива! Търсех прозорец.

В стаите на долните етажи все имаше някой или вратите бяха заключени. Изкачих се на шестия етаж. Тук въздухът беше пропит с толкова омраза, че не можех да издържа дълго. Но пък намерих, каквото търсех — прозорец. Скочих (дали се реших, или ми помогна отчаянието — не зная), счупеното стъкло остави дълбоки рани върху кожата ми, но болката от тях беше нищо в сравнение с онази, която ме прониза, щом се