между банкнотите, после отново провери плика, защото не можеше да допусне, че няма поне няколко думи. Но не намери нищо.
Джини стоеше изумена, сърцето й се късаше, а главата й се въртеше. Как беше могъл да замине по този начин? Без поне едно „довиждане“. Без дума за връщане. Тя продължаваше да гледа банкнотите с полуотворени устни и широко отворени, невярващи очи. Притесняваше се, че по този начин той сякаш й плащаше като на някаква… Jille de joie. Защо не е оставил една късичка бележка с някакво обяснение? Две думи щяха да бъдат напълно достатъчни. Заминал… Значи не я искаше. Изоставяше я, предаваше я. Беше споменал, че го чака друга задача, изпълнението на която би могло да му отнеме седмици, даже месеци. Кой знае къде се намираше в този момент. Дори не я бе помолил да го изчака. Помнеше думите му по време на пътуването насам:
Как можеше да постъпи така жестоко след всичко, което се бе случило помежду им? Беше предал на военните пленниците, но какво бе станало с камъните? Те струваха цяло състояние, състояние може би достатъчно да изкуши един честен човек, да не говорим за един безпаричен скитник. И въпреки това той беше проследил и заловил цялата банда с лекотата на един експерт по тези въпроси. Имаше ли в Стив Кар нещо повече, отколкото той твърдеше? Имаше ли някаква изключително важна причина, поради която той не можеше да й каже истината? Как би могла тя да провери подозренията си?
Без значение какви са били мотивите му, той бе постъпил с нея лошо. Усети, че шокът и агонията, в която се намираше се изместват от силен гняв. Как смееше той да я използва и захвърля по този начин! Какви причини биха могли да оправдаят такова поведение? Никакви!
Времето течеше и тя започна да се съмнява и в себе си и в него. Може ни тя не представляваше онова, което му бе нужно. Може би той никога не бе изпитвал нещо истинско към нея, а само похотлива страст. Как бе могла да сбърка така сериозно в преценката си за него? Имаше едно-единствено място, където би могла да се опита да научи нещо повече за него. И докато не разбереше истината, щеше да бъде несправедливо да го подозира в лоши намерения.
Джини слезе по стълбите и поиска да оседлаят коня й и да го изведат пред хотела. После се отправи към форта и поиска на входа да се види с капитан Джейк Купър.
Редникът, който отговаряше за местонахождението на офицерите, й каза:
— Съжалявам, мадам, но той замина сутринта във връзка със спешно възникнал проблем в индианската територия.
— Стив Кар с него ли замина?
— Не познавам Стив Кар, мадам.
— Онзи, който вчера докара петима бандити.
— Той ли е? Не, мадам. Той разговаря с капитана снощи и замина. Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна?
— Благодаря, не. Кога очаквате да се върне капитан Купър?
— След около седмица, мадам. Бих могъл да му предам, че сте искали да се видите с него.
— Не, това не е необходимо. Вече ще съм заминала. Благодаря още веднъж.
Джини се върна в стаята си. Започна да крачи из нея разтревожена.
Но следващият ден изтече без никаква вест от Стив. Надеждите на Джини започнаха да се стопяват, а тревогата й нарастваше. Обърканите й мисли непрекъснато се връщаха на плика с парите и тя започваше да изпитва страх от неговия смисъл. Макар че си бе тръгнал, той поне й бе оставил някаква сума, с която би могла да изкара известно време. От друга страна, парите биха могли да бъдат средство да избегне угризенията на съвестта си за всичко, което й бе причинил. И все пак един скитник не би могъл да има пари за пръскане. Откъде беше намерил парите? Възнаграждение за заловените престъпници? Аванс срещу заплатата му във връзка с новата задача? Нямаше значение, тя щеше да използва парите, за да чака тук чудото да се случи или да се добере до Тексас. Нямаше достатъчно и за двете, така че предстоеше й да вземе трудно решение.
Дойде понеделник сутринта и Джини се убеди, че трябва да гледа реално на нещата: Стив я беше предал, беше я изоставил, точно както Бенет Чапман беше постъпил с Джоана. Едва сега започваше да разбира как се бе чувствала приятелката й. И също като Джоана, тя се нуждаеше от логично обяснение и събиране с близкия човек, а не от отмъщение. И все пак с мистър Чапман нещата стояха по-различно. Той беше баща, беше длъжен, отговорен и морално ангажиран да обича, защитава и подпомага собственото си дете. Дължеше нещо на дъщеря си и Джини трябваше да поиска изплащането на този дълг, както беше обещала на смъртния одър на Джоана.
Но не можеше да накара Стив да я обича или да се върне при нея. Не можеше да направи нищо във връзка с жестокия начин, по който я бе изоставил, докато по отношение на Бенет можеше. Ако Стив беше такъв човек, тя нямаше нужда от него. Щеше да й донесе повече горест, отколкото щастие. Трябваше да го изхвърли от сърцето и мислите си. Трябваше да се концентрира върху началния си план да намери Бенет Чапман и Матю Марстън. Едва ли щеше да й е лесно да забрави Стив, но беше необходимо и едновременно с това беше време да започне да придвижва останалите си важни задачи.
Освен това започваше да разбира, че шефът на Стив, правителството, може би не проявяват същото доверие към нея. Можеше някой да повярва на измислиците на Барт, а и Тимъти Греъм можеше да наприказва лъжи. Не би могла да игнорира вероятността, че някой би могъл да я инкриминира. Всеки момент законът можеше да тръгне по следите й. Не съществуваха свидетели, които би могла да призове в своя полза. Трябваше да се добере до ранчото на Чапман и да се скрие там, докато завърши разследването. Трябваше да се представи като Джоана и това бе единственият начин да запази живота и свободата си.
Помисли дали да не телеграфира на Бенет за пари, с които да замине при него и да се откаже от парите на Стив, но реши, че това е свързано с дълго чакане. Щеше да се разплати със Стив по-късно, ако някога се срещнеха. Ако им беше съдено да бъдат заедно, съдбата щеше пак да кръстоса пътищата им. Дотогава… дотогава имаше работа за вършене. Недопустимо бе да прахосва ценно време, емоции и енергия в безсмислено самосъжаление.
Джини изпрати двата си ката дрехи на пране. Прибра парите в джоба на блузката си и реши да се престори, че се разхожда из града, защото не смееше да се довери на когото и да е било, за да я ориентира. Едва сега забеляза, че въпреки прашните улици и няколкото тротоара градът бе голям и прекрасен. Тази сутрин бяха наизлезли много хора и тя оставаше незабелязана сред тълпата. Мина покрай магазини и работилници, училища, църкви и домове, които явно представляваха луксозни бордеи.
Видя офиса на „Мисури & Уестърн Телеграф“, но вече се бе отказала да телеграфира на Бенет Чапман, че пристига, защото се опасяваше, че някой може да си спомни за подаването на телеграмата и тя да бъде проследена. Стив й беше казал, че повечето работилници са били създадени преди 1860 година, когато е било последното преброяване и бе допълнил, че населението на града е над седем хиляди. Тя видя и офиса на федералния шериф Лутър Уайт и несъзнателно се сви от страх. Стив й беше разказал и за този мъж на закона, който симпатизирал на юнионистите, сред които имаше и връзки, беше назначен на поста си от самия Линкълн и на всичко отгоре беше лекар. Такъв яростен юнионист не би се отнесъл великодушно
