Не след дълго излязоха от гористата местност на открито. Стив държеше нещата под контрол, връзвайки за всеки случаи заедно конете, на които яздеха пленниците му. Те седяха на седлата с мрачни лица и стрелкаха с убийствени погледи невъзмутимата двойка, която ги съпровождаше.

Джини не успя да се освободи от напрегнатостта си по време на цялото пътуване. Започваше да се страхува, че съдът няма да прояви същото разбиране и щедрост, която представителят на закона беше демонстрирал. Молеше се Барт да се откаже от абсурдното си твърдение, че тя е член на Клана и негов куриер, или поне да не му повярват, ако все пак реши да го направи.

Малко преди залез слънце те спряха да нощуват край Пото Ривър. Стив и Джини приготвиха достатъчно храна за всички. Нахраниха се първи, а после внимателно наблюдаваха без да развързват ръцете им, как бандитите лакомо поглъщат полагаемото им се за вечеря. Накрая Стив отново ги завърза за отделни дървета за по-сигурно. Те двамата заеха обичайните си места край огъня, за да дочакат утрото в лек и неспокоен сън.

Джини отдавна бе обърнала внимание на способността на Стив да заспива и да се събужда моментално. Също така й направи впечатление, че чертите на лицето му започват да се изопват с приближаването им към града и се питаше каква ли може да е причината. Имаше нещо, което не можеше да разчете в погледа му, имаше нещо особено във вдървената му поза върху седлото, в движенията му, когато слизаше или се качваше на коня. Имаше някаква сянка върху лицето му, от която тя се страхуваше. Искаше й се той да й обясни причината.

След бърза закуска те оседлаха конете и потеглиха още преди седем сутринта, решени до края на деня да изминат последната отсечка до Форт Смит, Арканзас.

Пресякоха поредната гориста местност, отново се озоваха на открито, макар около тях все още да имаше дървета, но по-нарядко. Поеха по Уолдрън Роуд и минаха покрай Масард Прери, където въстаниците бяха нанесли на юнионистките войски славно поражение през юли 64-а година. Заобиколиха западните покрайнини на града и се отправиха към форта. Пристигнаха в шест часа, събота, 11-и май.

Джини не можеше да разбере защо Стив трябваше да отвежда пленниците в армейското поделение във Форт Смит, вместо да ги предаде на градския шериф. Не искаше да го разпитва пред тях и затова остана на коня си, докато Стив размени няколко думи с дежурния офицер. Двамата бяха на такова разстояние, че от тях не долиташе нито дума.

Джини се огледа. Фортът представляваше комплекс от едно и двуетажни постройки: жилища за офицерския състав, казармени помещения за войниците, складове, комисариат, караулка, лазарет, кухня, пекарна, поща, конюшня, както и други, за чието предназначение не можеше да се досети. Над всичко това се издигаше пилон, висок над сто фута, на който се развяваше голям флаг с трийсет и шест звезди (звездата на Небраска щеше да бъде добавена в най-скоро време). В тази равнинна местност знамето можеше да се види от няколко мили разстояние, което явно беше целта. Каменна стена, висока около четири фута, обграждаше форта, който беше някак притиснат в една извивка на широката и синя Арканзас Ривър. Разположен на едно голо възвишение, фортът бе в безопасност от разливите на реката и можеше да се съпротивлява успешно на водните атаки. На съседния хълм се виждаха руините на предишния форт. По размера и броя на постройките, както и по броя на хората, които забелязваше да се придвижват в очертанията му, тя можа да заключи, че тук има около две хиляди войници. По това време на деня обстановката беше спокойна.

Спомни си какво й беше разказал Стив за Форт Смит по време на обедната им почивка. Първоначално фортът бил построен като преден пост във вражеската територия със задачата да решава проблемите между намиращите се в съседство индианци от племето осаги и „нашествениците“ чероки, които нахлували по „Пътя на сълзите“ от Юга. Военното присъствие станало още по-важно през 39-а година, когато имигрантите започнали да се страхуват от индиански бунтове и поискали то да се увеличи с цел сплашване. Увеличаването на броя на индианците в съседната територия Оклахома се дължало на притока на племена от южните щати. Стив й беше разказал за Великия Индиански съвет през 65-а, когато били подписани новите договори с идеята да влязат в сила миналата година — акт, който коствал на индианците половината от обещаните им земи и се основавал на заставането им на страната на Конфедерацията по време на войната. Той също спомена за славните битки, водени от чероките, главно под командването на генерал Стенд Уейт — индианец, който сега се занимавал с лечителство и отглеждане на тютюн.

Когато го бе попитала защо й разказва тези неща за Форт Смит, той бе свил рамене и бе споменал, че го прави, защото тя може да реши да се установи тук, а дори и да не реши, щяла да се задържи поне докато спечели пари, за да се върне при леля си в Джорджия. Не този отговор бе очаквала тя, нито го бе искала. Нямаше желание да го разпитва повече за този град нито за нейното бъдеще.

Беше убедена, че той добре познава Форт Смит — имаше сериозни основания да смята, че се е родил и израсъл тук. Може би искаше от нея да остане тук, докато той реши как да постъпи с нея. Защо не й кажеше какво чувства и какво иска от нея? Тогава щеше да й бъде по-лесно да реши как да постъпи.

И докато мислите й скачаха от едно на друго, тя видя капитанът да приема пленниците. Изпита облекчение, че нито Барт, нито някой от останалите бандити се опитаха да я уличат, докато бяха отвеждани от трима войници към караулното помещение.

Стив се метна на коня и каза:

— Следвай ме, Ана. Джейк ми каза къде да намеря добър хотел на разумна цена.

Сърцето на Джини радостно трепна, но тя не се поинтересува защо е трябвало да пита за хотел, след като беше ясно, че познава добре този град. „Най-накрая ще бъдем сами“, мина през главата й. Но Стив я регистрира на рецепцията, плати на служителя и каза, че трябва да се върне в поделението, за да напише доклад за капитана Джейк Купър и да предаде откраднатите скъпоценни камъни на командира.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита го тя, усещайки как някакво тревожно чувство я обзема при вида на мрачното му лице.

Без да я погледне, той отговори:

— Не, не ме чакай. Тази вечер ще имам много работа. Сбогом, Ана.

Сърцето на Джини се преобърна. Пулсът й бясно заби. Гърлото й се сви от някакво предчувствие. Той не спомена нищо за следващия ден или по-късно. Всъщност последните му думи бяха прозвучали съвсем ясно като окончателно сбогуване. Хората наоколо й попречиха да го попита каквото и да е, а и той си тръгна толкова бързо, че тя просто нямаше възможност да го съпроводи навън и там да разбере какво става.

От верандата на хотела тя го видя да препуска по прашната улица към форта и чувстваше, че той се отправя в галоп извън живота й. Искаше да изтича след него, да му заяви, че го обича, да настоява за подобно признание от него. Но нито можеше да го направи, нито трябваше. Когато той се скри от погледа й, тя влезе вътре и се отправи в самотната си стая. Не пропусна да забележи, че този хотел се намира от другата страна на града спрямо форта — твърде далече, за да се поддаде на моментното изкушение да