или ако аз им се противопоставя, така че и двамата им се подчинихме. Потеглиха на север преди няколко часа. И понеже ти много се забави, аз изпратих човек, който да те открие в града. Вероятно сте се разминали по пътя — и Лутър му разказа всичко, което беше видял или чул.

— Трябва да тръгна след тях, Голям Л., така че ти поемаш тук.

— Не се безпокой за нас, ние ще се оправим. Хвани тези дяволи и помогни на мис Ана. Още нещо, Стив. Точно преди да тръгнат, водачът им ми прошепна в ухото едно предупреждение. Той каза, че ако някой ги последва, мис Ана щяла да бъде застреляна. А на висок глас ми съобщи, че скоро щели да я освободят. Лъжеше, разбира се, и мис Ана е в голяма опасност. Не пролича мистър Ейвъри да има някаква власт над тях, но може би той още не го е разбрал.

Разговаряха още няколко минути, преди угриженият Стив да събере багажа си, да вземе провизии и да потегли след групата.

Стив тръгна на юг. Авансът им беше няколко часа. Той подозираше, че са се отправили към Ню Орлиънс, където да разменят скъпоценните камъни за оръжие и амуниции. Това би дало на Ейвъри достъп до кораб, с който да превози каргото до Савана, откъдето то щеше да попадне в ръцете на отрядите на Червените магнолии. Това не биваше да става. Мисията му не можеше да завърши с провал.

Стив не можеше да си прости, че не бе мислил само за задачата си. Ако се бе върнал в лагера веднага след получаването на разобличаващата телеграма, той можеше да плени бандата и да върне камъните още тази сутрин. Всичко вече щеше да е приключило. А сега, както злодеите, така и камъните бяха изчезнали. А заедно с тях и Ана. Питаше се дали не го бе примамила в града, само и само за да го отстрани, така че да се срещнат в безопасна обстановка със своите хора. Може би това, на което Лутър Биймс беше станал свидетел, не бе нищо повече от малък спектакъл, разигран с цел да бъде скрита истинската й роля. А може би тя наистина го обичаше, и подозирайки, че предстоят неприятности, го бе измъкнала от опасността с една мила лъжа. Или той се надяваше на прекалено много: на любовта и невинността й? Щеше да разбере истината, когато ги настигне. Скоро.

Вирджиния Марстън и Чарлз Ейвъри бяха прехвърлени през широката Язуу Ривър на голям сал. Той не изглеждаше достатъчно солиден на треперещата жена, която се съмняваше, че би удържал тежестта им, както и че би могъл да устои на бързеите. Ниските хълмове, покрити с пищна трева, горичките, и песъчливият терен скоро преминаха в плодородни, покрити с памук безкрайни равнини, осеяли делтата на реката. Влажният чернозем се лепеше по копитата на конете, които го отхвърляха зад себе си. Минаха западно от гъста гора, а редом с иглолистните дървета Джини различи още дъбове, върби, а дори и магнолии. Прекосиха безброй ручеи, по бреговете на които растяха кипариси. От време на време в далечината се различаваха плантации, някои вече възстановени, други — потънали в развалини след кървавия конфликт. Видяха оризища и ниви. За Джини това бяха признаци, че населението на този район бавно се съвзема след ужасите на войната.

Седмината пътуваха с максималната скорост, която теренът им позволяваше, и почиваха малко. Бандата продължаваше да следи дали не ги следва някой. След време спряха, за да заличат следите си. Яздеха плътно един до друг. Това бе недвусмислено предупреждение към Джини: „Не се и опитвай да избягаш“. Беше доволна, че тялото й сега, след седмиците тежък труд, се намираше в по-добра форма, отколкото преди да започне тренировките при Стив.

До момента бандитите не й бяха създали никакви проблеми. Водачът им й бе обещал да бъде в безопасност по време на пътуването и да я освободи в Литъл Рок, но тя не му вярваше, не вярваше и на никого от хората му. Макар тези простаци да се шегуваха с Чарлз и той да им отвръщаше на шегите, във въздуха се долавяше напрежение. Чарлз се опитваше да прикрие безпокойството си, но изострената чувствителност на Джини, проникваше през неговата маска.

Страх я беше, но бе решила, че най-добрата й защита е да се преструва на безстрашна. Отклоняваше всякакви разговори и се отнасяше презрително към всякакви опити за сприятеляване. Знаеше, че надменността може да задържи и най-големите грубияни на разстояние. Надяваше се, че няма да разберат преструвката й. Но през цялото време на пътуването усещаше пристегнатия в кобур на дясното й бедро малък револвер и тежестта на резервните патрони в джоба на блузата си, притиснати от носна кърпичка, за да не дрънчат. Беше постъпила мъдро, че не бе показала, че има револвер и нямаше да го направи, докато не настъпеше най-удобният момент за това. Знаеше, че не може и да се надява да се справи сама с петима въоръжени и опасни мъже. Трябваше да изчака, докато се озове насаме с един от тях, да го обезвреди, както Стив я беше учил, и да избяга. Надяваше се, че ще запомни пътя, по който минаваха и затова следеше маршрута внимателно.

Прекосиха Мисисипи с товарен сал и тя отново изпита чувство на удивление и страх от величието на тази река. Лодкарите внимателно следяха за появата на опасните водовъртежи в бързите сини води, както и за непрестанно преместващите се пясъчни плитчини. Водите на реката звучно се впиваха в обраслите със зеленина брегове.

В Арканзас им се наложи да преминават през поредица бързеи и потоци и Джини се молеше това да ги позабави. Но макар ширналите се равнини да разкриваха гледка до самия хоризонт, тя не видя никой да ги следва. Когато слънцето се спусна, водачът им ги спря недалече от водната граница на щата, на не повече от петдесет мили от Виксбърг, където се намираха всичките й вещи, заедно с човека, когото обичаше.

Джини беше изтощена и усещаше болки по цялото си тяло от дългата езда. Дори вечерята — пържено осолено свинско, сервирано със силно кафе и претоплени курабии — не й се струваше съблазнителна, макар да усещаше глад. Но знаейки, че трябва да съхрани силите си, тя се насили да яде. Чуваше квакането на жаби, цвъркането на щурци и виждаше ниско летящите в здрача светулки. Внимателно изучаваше обстановката за в случай, че й се наложеше да избяга. Местността изобилстваше от лениво течащи потоци и езера със застояла вода, чиито имена по правило завършваха на „бейоу“, но те не можеха да се сравнят с тези в Южна Луизиана, Джорджия и Мисисипи. Дочу, че наричат терена мочурлив, но това не бе нейната представа за мочурище. На места почвата наистина бе влажна, подгизнала и растителността бе изобилна, но тя не бе забелязала непроходими блата, алигатори, отровни водни змии или някое от онези отвратителни създания, с които съзнанието й свързваше думата „блато“. Но изпитваше страх при мисълта, че може да се движи сама нощем сред невидимите опасности, затова реши да избяга денем, когато поне ще може да следи къде стъпва.

Една любопитна лисица надзърна иззад дърветата и се шмугна обратно зад тях, преди някой от мъжете да успее да я застреля. Избягваше да мисли как щяха да се държат тези мъже с нея след няколко дни, когато им омръзнеше да се съобразяват с надменността й. Но ако се опитаха да я насилят, тя щеше да се бори до смърт.

Смърт… Джини потръпна, когато тази мисъл мина през главата й. О, те можеха да й затворят устата тъкмо по този начин, за да опазят в тайна зловещите си планове. Можеше никога повече да не види баща си, ако Матю Марстън все още беше жив. Можеха да убият дори Стив, ако той посмееше да тръгне по следите им. За да оцелее и да има шанс да се върне при онези, които обичаше, тя трябваше да бъде внимателна, предпазлива и смела. Трябваше да разчита на уменията, които дължеше на своя любим, умения, които трябваше да я опазят и да й донесат свободата. Тогава, по време на подготовката, тя дори и за секунда не си бе представяла колко важно можеше да се окаже всичко това.

Джини се опита да разтрие раменете и врата си, а след това и мускулите отзад на кръста. „Да яздиш цял ден, помисли си тя, е по-изтощително, отколкото да ходиш или да караш фургон“, макар че може би умората й бе реакция на събитията през този ден. Те се бяха срещнали със салджии, няколко ездачи, ловци и риболовци, бяха видели работници по нивите, но тя не би потърсила помощ от хора, които не биха могли да й я дадат. Беше попаднала в крайно опасно положение, но трябваше да оцелее, да намери баща си и отново да се срещне със Стив Кар.

Чарлз се отдели от групата, приближи се към нея и малко по-късно двамата лежаха на постелките един до друг.

— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Джини — прошепна той. — Не се плаши. Тези хора са наети, за да свършат една работа и не биха помислили да предадат интересите на своя шеф. Не се