На следващата сутрин Стив потегли преди двамата Ейвъри. Получи телеграмата и я прочете. Емоциите му бяха смесица от гняв и тъга, от недоверие и потвърждение на това, в което не искаше да повярва. Както бе подозирал, Чарлз Ейвъри не бе закупил ранчото „Бокс F“, не беше купувал нито ранчо, нито имение, нещо повече, в околностите на Уейко нямаше никакво ранчо „Бокс F“! Бяха го излъгали! Бащата на Джини се оказваше търсеният престъпник.

Вълна на страх мина през тялото на скаута, а душата му се сгърчи от загубата. Оставаше да разбере дали Ана знае мръсната истина за баща си и — Бог да му е на помощ! — дали бе участница в пъкления замисъл.

Единственото, което му оставаше да направи, бе да ги изчака да дойдат в града. Изпълнен с горчивина, Стив реши да се възползва от намеците, с които Чарлз го бе подтикнал да ухажва дъщеря му. Щеше да й разкрие истината, когато се окажеха насаме. Но, Господи, колко противно му беше да търси тази истина! Тя или беше невинна и щеше да го презре, че я бе заблудил с цел да арестува баща й, или бе виновна в съучастничество, в опит да го изиграе и да го предаде, и в този случай щеше да отиде в затвора заедно с Чарлз. Но дори да бе виновна, имаше ли той правото да я осъди на такава ужасна съдба? Нищо ли не означаваха пред законите любовта и верността към бащата, можеше ли да се игнорира заблудената вяра в нещо? Откъде можеше да намери отговора на тези въпроси, след като той самият никога не бе обичал баща си, нито бе изпитвал някаква лоялност към него?

„По-добре е да си невинна, Ана, защото иначе няма да мога да ти помогна. Наистина няма да мога, освен ако пожелая да унищожа всичко, за което съм работил, без да получа желаното отмъщение в името на най-добрия си приятел. Защото ако си ме лъгала и си ме използвала, как бих могъл отново да ти повярвам?“

— Дойдохме да се видим с мистър Ейвъри — каза непознатият на най-голямото от момчетата на семейство Дейвис.

— Неговият фургон е ето там, сър — посочи им детето.

— Много ти благодаря — каза водачът на групата и тръгна с приятелите си в указаната посока.

Когато петимата грубовато облечени типа се приближиха до фургона, Джини изгледа добре въоръжените мъже, които я караха да се чувства неспокойна даже и от разстояние.

— Търсим Чарлз Ейвъри. Тук ли е той?

Джини премести погледа си от човек на човек.

— Баща ми отиде да огледа реката с някои от останалите. Скоро ще се върне.

— Баща ти ли? Не знаехме, че е тръгнал с дъщеря си.

— Познавате ли го? Приятели ли сте?

— Да, дойдохме да го вземем и да го заведем на една среща.

Думите му я объркаха и тя усети в гърдите си неясна тревога.

— Какво искате да кажете? Ние сме тръгнали с кервана за Далас. Той очакваше ли да се срещне с вас?

— Да, само че ние малко подранихме. Имаме общ бизнес с него.

Джини не беше спокойна. „Не харесвам тези рошави… бандити“, реши тя с някакво отвращение.

— И какъв бизнес вършите заедно с баща ми?

— Частен, мис Ейвъри, освен ако е споделил за него с вас.

— Не ми е споменавал нищо — тя се огледа, за да види дали има някой наблизо, който би могъл да й помогне, ако тези хора се опитат да я заплашат с нещо. Изведнъж видя групата мъже, които се връщаха откъм реката. С облекчение тя каза: — Ето го, идва… Татко, имаш посетители.

Чарлз огледа петимата и попита с какво би могъл да им помогне.

Джини схвана, че предводителят на бандата я беше излъгал — те не се познаваха с Чарлз. Безпокойството й нарасна.

— Тук сме, за да ви отведем в безопасност.

Чарлз се разгневи и това пролича в тона и погледа му:

— Не е така по плана. Трябваше да ме посрещнете в Далас.

— Плановете се промениха, Ейвъри, а нямахме никаква възможност да се свържем с вас. Този план е по-добър. Ще спести на всички и време, и натъртвания от седлото. Греъм ще се срещне с вас в Литъл Рок вместо в Сейнт Луис.

Джини беше по-обезпокоена от възможността Чарлз да замине с тези недодялани типове, отколкото от това, че неочакваното събитие можеше да повлияе на собствените й планове.

— Какво става, татко?

Чарлз я потупа по ръката и се усмихна:

— Няма за какво да се безпокоиш, Ана. Вие, момчета, ще трябва да ме посрещнете в Далас, както се бяхме уговорили. Аз не мога да променя графика. Трябва да отведа дъщеря си там и да я устроя, преди да направим нашата малка делова екскурзия.

— Страхувам се, че това не е възможно, Ейвъри.

— Защо да не е? — осведоми се Чарлз.

— Имам заповед да ви взема със себе си. Освен това тук вече ни видяха. Ще бъдат зададени много и опасни въпроси. Ще възникнат много подозрения. Схващате ли за какво намеквам?

— Тогава не трябваше да идвате тук. Всичко се развиваше нормално, точно както го бяхме планирали. Никой не ме подозираше в нищо. Вашето идване ще донесе неприятности както на мен, така и на дъщеря ми, след като тръгнем с вас.

— Не мога да се безпокоя за това. Доброто на каузата е единственото, което има значение. Не е ли така?

„Доброто на каузата“, отекна в главата на Джини като тревожен звън на камбана. Наистина, тя подозираше, че и Чарлз Ейвъри таи като нея някаква измама, за която, естествено, не й бе казал нищо. Беше очевидно, че е подразнен от това неочаквано развитие на нещата в схемата му, каквото и да значеше то.

— Съберете си вещите и да се махаме оттук. Вземете и нея.

— Тя остава тук. Защото изобщо не е част от всичко това — Чарлз взе ръцете й в своите. — Слушай, Ана, откарай фургона в Далас — нареди й той. — Ще се справиш сама, тренирана си добре. Аз трябва да тръгна с тези хора. Не се притеснявай, момичето ми, Стив ще се погрижи за теб, ако имаш нужда. Направи това, за което сме тръгнали.

Джини долови в думите му намека да продължава да играе своята роля.

— Но какво става? — настоя да разбере тя с тревога. — Какво се е случило? Ти не си ми говорил за това пътуване.

— Не се безпокой за нищо, Ана, само направи това, което трябва да направиш.

— Не е нито умно, нито безопасно да я оставяме тук — каза водачът. — Защото хората ще започнат да разпитват за теб.