иглолистни гори, кедри и по-рядко магнолии, позволяваха да се поддържа постоянно темпо. Когато слънцето се спусна над хоризонта, те спряха преди Виксбърг — този „Гибралтар на Конфедерацията“, с чието падане бе поставено началото на постепенния упадък на Юга. Понеже се намираха много близо до цивилизацията, не се налагаше да правят заграждение с фургоните, а това позволи между тях да остане дистанция, която позволи на всички да почиват в уединение.

Река Мисисипи се намираше недалече от лагера. Широчината, дълбочината и непредсказуемите й бързеи правеха преминаването й най-опасната и продължителна операция, която им предстоеше. Ако се случеха нещастия, това щеше да стане тук. Забележителната река се провираше през гора от вечнозелени дървета и затова не се виждаше от лагера. Хълмистият терен бе осеян с многобройни ниски възвишения, представляващи останки от някакви военни съоръжения, издигнати по време на войната. Пораженията, нанесени от артилерийския обстрел върху земята, дърветата и собствеността бяха лесно забележими и късаха сърцето, макар Майката Природа и местните жители да правеха всичко по силите си, за да заличат тези безчислени рани. На два пъти чуха сирените на кораби, които пътуваха по реката. Бяха пропътували сто и четиридесет мили през Мисисипи за седем дни и гледката на величествената река, и близостта на града изпълваха всички с радостна възбуда.

— Утре ще почиваме и ще се подготвим да отправим предизвикателство в петък на нашата най-опасна река — обяви Стив. — Предлагам да организираме нощ на забавление и почивка.

Всички се съгласиха с радост. Вечерята и домакинската работа бяха претупани набързо. А след като сложиха децата да спят, се разнесе музика и весел шум. Започнаха танците.

Стив реши да остане в лагера, мислейки с неприязън за онова, което щеше да научи на следващия ден. Осъзнаваше, че ако злодеят, с който трябваше да се справи, е Чарлз Ейвъри, това щеше да сложи край на връзката му с Ана. И тази нощ можеше да се окаже последната приятна нощ с нея.

Местните жители, които бяха научили за приближаването на кервана, дойдоха да ги посетят и донесоха разни неща, с които да доставят удоволствие на изморените пътници. После се включиха във веселието.

Един от тях разказа, че на времето Виксбърг е бил раят на хазарта, главно поради корабите по реката. Когато престъпността се превърнала в проблем, местните сложили край на това през 35-а година, като заповядали всички съдържатели на игрални домове да се махнат от града под страх от публично наказание шейсет удара с бич с привързване за кол. Същият човек допълни с усмивка как заплахата оказала своето въздействие върху всичките играчи и техните „интересни жени“. И продължи да развеселява пътниците със занимателни истории за колоритните крадци, които бяха работили в районите на Мисисипи и Натчез Трейл.

Разговорът по най-естествен начин се прехвърли на темата за отминалата война със Севера. Друг местен жител разказа за военния параход „Султана“, който беше прибрал освободените от плен янки през април 65-а.

— Взеха прекалено много хора за кораб с тези размери и мощност: две хиляди и петстотин затворници, както и други хора се качиха на борда. Изгаряха от желание да се махнат от опасния Юг. Натъпкаха се като сардели. Корабът гръмна край Мемфис, запали се и потъна. Казват, че над хиляда и петстотин са се удавили с него. Някои не можели да плуват, други били твърде слаби, за да се спасят, а на някои места реката е толкова бърза, че никой не би могъл да оцелее.

Джини слушаше и слушаше, докато накрая усети, че повече не може да издържа на тези мрачни разговори. Изпита облекчение, когато няколко мъже взеха инструментите си и изкараха няколко игриви мелодии. Видя, че няколко двойки станаха да танцуват, а други опитаха от сладкишите, донесени като символ на южняшкото гостоприемство. Хората се разговориха, смееха, пееха заедно, пляскаха с ръце, потропваха с крака.

— Защо не се присъединим към тях? — предложи Стив на Джини, кимайки с глава към танцуващите.

— А смеем ли да се озовем толкова близко един до друг? — пошегува се тя. — Бих могла да забравя къде се намирам.

— Е, кой тогава би ме обвинил, че съм се поддал на изкушението? — усмихна се Стив.

— Кой би обвинил и мен? — отговори тя и се отпусна в приканващите я ръце.

Първият танц беше бърз и жизнен, вторият — бавен, а те се намираха на достатъчно разстояние от останалите, така че можеха да рискуват да поговорят шепнешком.

— Имахме късмет, че ни не попречиха бури и не се наложи да пътуваме през калта — отбеляза тя. — Лошото време сякаш остана зад гърба ни. Надявам се така да бъде до края.

Стив не знаеше дали бе готов да се съгласи с това, понеже бурите щяха да ги забавят. Ако получеше добри новини утре, това щеше да му даде повече време край Ана, но щеше да удължи мисията му и щеше да забави другата му задача. А му се искаше да е свършил и с двете, за да може да… Той се намръщи, припомняйки се, че бъдещите му действия зависеха от съдържанието на телеграмата.

— Остават ни по-малко от три седмици и около четиристотин мили път, Ана — прошепна той.

Тя се запита каква ли мисъл бе минала през главата му, за да предизвика подобна гримаса на красивото му лице. Тази нощ той бе много напрегнат и това я безпокоеше, но въпреки това той я бе поканил да танцуват два пъти и някак неохотно се бе разделял с нея. Някаква тежест притискаше тези силни рамене и тя се опасяваше, че това бреме е свързано с нея. Опита се да го отпусне с неангажиращ разговор.

— Знам, татко ми каза днес. Като време не е малко, но ще мине бързо. Просто не разбрах кога изтекоха последните четири седмици и половина.

Стив се опита да забрави за безпокойствата си и да се концентрира върху това, което тя му говореше:

— Причината е, че си непрекъснато заета и много се забавляваш — пошегува се той.

— Въпреки работата и трудностите, Стив, ще ти кажа, че наистина изпитах удоволствие. Никога няма да забравя това пътуване. Естествено, понеже не се сблъскахме с никакви опасности, ще трябва да го поукрася, за да бъде разказът интересен за моите деца и внуци. Сигурна съм, че ти си преживял безкрайни приключения, за които ще разказваш на твоите един ден.

Думите, които изтерзаният мъж бе премислял и в които бе вярвал с години наред, се изплъзнаха от устните му, преди да може да ги спре:

— Не мисля, че ще имам такива. От мен не може да се получи добър баща, така както не мога да стана и добър съпруг.

Джини предположи, че той бе възприел невинната й забележка като натиск да вземе решение. Тя се засмя малко изкуствено и подметна:

— Може и да си прав, един човек, който е непрекъснато на път, не би могъл да отговори на многобройните им нужди.

Стив също се насили да се засмее. Оцени щедростта й, с която го изваждаше от капана, в който сам бе попаднал:

— Колко тактично се изразяваш за един скитник на кон.

Джини се усмихна още по-широко и се поддаде на съблазънта да вмъкне изкусителна нотка в гласа си:

— Скитниците не работят, за да припечелят, нито следват определени маршрути или се борят да спазят графика. Ти може и да живееш свободен живот без ангажименти, но не си случаен бродяга. Не си раздърпан, не си човек без стойност и не си безотговорен.

Стив се облегна назад и я погледна. Усмихна се и я попита:

— Кое предизвика тези комплименти?

Джини го дари с хитър поглед, който ясно казваше, че няма да му отговори.

— Татко спомена, че утре ще отидем във Виксбърг и ще прекараме там едно денонощие. Ако отиваш и ти, можем да се разходим заедно през деня.

Стив стисна ръката й и отново понижи гласа си до дрезгав шепот:

— Ами ако искам нещо повече от това да прекарам деня с теб?!

Джини потръпна от желание и бузите й порозовяха.

— Надявам се, че искаш. Оттук до Далас можем да разчитаме само на Шрийвпорт.

Стив разбра какво искаше да му каже: още само един град и само една възможност за интимно