вечерята той непрекъснато ме гледаше, сякаш искаше да види дали не крия нещо. Няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но Галбаторикс мълчеше.

Когато се нахранихме, той най-сетне почна да говори. Ти не си чувал гласа му и не можеш да си представиш как звучи. Никога не съм срещал по-убедителен и същевременно по-плашещ човек. Разказваше ми виденията си за Империята. Щяло да има красиви градове, пълни с артисти, музиканти и философи. Ургалите щели да бъдат унищожени и Империята щяла да обхване целия континент. Навсякъде щяло да има мир и благоденствие, и най-важното — Ездачите щели да се възродят. Когато спря, аз го попитах как ще се появят нови Ездачи, щом няма вече яйца. Галбаторикс ме изгледа замислено и ме попита дали аз, синът на неговия приятел, ще му служа предано, за да изгради този рай на земята. Въпреки че знаех миналото му, предложението беше твърде изкушаващо, за да откажа. Кралят ме освободи доволен и добави, че ще ме призове, когато има нужда.

Изминаха няколко месеца, докато ме извика. Отново се срещнахме насаме, но този път той не беше любезен и чаровен. Варден бяха разбили три армии на юг и Галбаторикс бе ужасно ядосан. Нареди ми да взема един отряд и да унищожа Кантос, където уж се криели бунтовниците. Попитах го как да разбера дали хората са виновни и той ми се разкрещя. Ругаеше и обясняваше, че щял да смаже всички, които му се противопоставят. Тонът му беше много по-различен от преди и аз осъзнах, че управлява само чрез груба сила и се води от настроенията си. В този момент реших да избягам от Уру’баен. Когато срещата свърши, заедно с верния ми слуга Торнак се приготвихме за бягство. Тръгнахме още същата нощ, но кралят някак си беше узнал и попаднахме на засада. Избихме войниците, но Торнак загина. Бях много натъжен и се подслоних в имението на един приятел. Внимателно пресявах всеки слух, за да разгадая следващия ход на Галбаторикс. Тогава дочух, че изпраща Ра’зак със задача да заловят или убият някого, и реших да ги проследя, за да се уверя дали наистина се е появил дракон. И така попаднах на тебе. Нямам повече тайни.

— Не знам дали казва истината — обади се Сапфира.

— Но защо му е да ни лъже?

— Може би е луд.

— Съмнявам се. Ерагон прокара пръст по люспите на Сапфира.

— При това положение защо не се присъедини към Варден? Те щяха да са подозрителни в началото, но щом докажеше, че могат да разчитат на тебе, сигурно щяха да те приемат. Те не са ли твои съюзници? Нали се борите срещу кралската власт?

— Нима трябва да ти обяснявам толкова подробно? Не искам Галбаторикс да разбере къде съм, а той неизбежно ще узнае, ако се съюзя с враговете му. Има и друго — тези бунтовници се опитват да унищожат Империята, а аз не искам това да се случи. Ще настане разкол и безредие. Кралят наистина е жесток, но редът и законността са нещо, без което не може. А пък да спечеля уважението на Варден? Ха! Като ме разкрият, ще се държат с мене, сякаш съм престъпник. Освен това ще се отнасят с недоверие и към тебе, защото сме пътували заедно!

— Прав е — обади се Сапфира.

Ерагон не й обърна внимание.

— Не може да е толкова лошо. Сигурно ще… — Думите му бяха прекъснати от един човек, който донесе две купички, малко хляб и парче сурово месо, след което отново затвори вратата.

— Най-сетне! — възкликна Муртаг и подаде месото на Сапфира. След това разчупи хляба на две, даде половината на Ерагон и се отдръпна в ъгъла с купичката си. Когато се нахраниха, той легна на пода. — Мисля да поспя.

— Лека нощ — отвърна Ерагон, сгуши се до Сапфира и сложи ръцете си под главата. Едно от крилата й се разпери над него като синя палатка, която го обгърна в мрак.

— Лека нощ, малкия.

Ерагон се усмихна и след секунди вече спеше.

Ерагон се събуди от силно ръмжене. Сапфира още спеше, но очите й мърдаха зад клепачите и тялото й се тресеше.

„Сигурно сънува“.

Погледа я няколко секунди и се измъкна изпод крилото й. В стаята беше хладно, но приятно. Муртаг лежеше в далечния ъгъл със затворени очи. Щом Ерагон се изправи, Муртаг се размърда.

— Добро утро.

— Откога си буден?

— От известно време. Учудвам се, че Сапфира не те е събудила по-рано.

— Бях толкова изморен, че щях да спя и при гръмотевична буря. — Младежът приседна до спътника си. — Колко ли е часът?

— Не знам. Тук не може да се прецени.

— Някой идвал ли е да ни види?

— Все още не.

Двамата поседяха известно време, без да говорят. Ерагон се чувстваше странно обвързан с Муртаг.

„Нося бащиния му меч, който е трябвало да наследи. Много си приличаме, макар че външният ни вид и възпитанието ни са съвсем различни. — Помисли си за белега на Муртаг и изтръпна. — Що за човек би сторил такова нещо на дете?“

Сапфира се надигна и примигна с очи.

— Нещо интересно да е станало? Надявам се, че ще ми дадат повече храна от вчера. Бих могла да изям цяло стадо крави.

— Ще те нахранят, спокойно.

— Би трябвало.

Тя се премести до вратата и зачака, потупвайки с опашка по пода. Ерагон затвори очи, като се наслаждаваше на почивката. След известно време му доскуча и започна да крачи из помещението. Спря и започна да разглежда фенерите. Бяха направени от стъкло във формата на сълза и светеха с постоянна синя светлина.

Отвън се дочуха гласове. Вратата се отвори и десетина войници влязоха в стаята. Следваха ги Орик и плешивият мъж, който каза:

— Призовани сте от Аджихад, водача на Варден. Ако сте гладни, ще трябва да се храните по пътя.

— А къде са конете ни? — попита Ерагон. — Освен това искам да си получа меча и лъка обратно.

Плешивият го изгледа с презрение.

— Ще си получиш оръжията, ако Аджихад разреши. Конете ви чакат в тунела. Сега тръгвайте!

— А как е Аря?

— Не знам — поколеба се мъжът. — Още е при лечителите. Той излезе от стаята заедно с Орик.

— Хайде — нареди един от войниците.

Ерагон тръгна, последван от Сапфира и Муртаг. Върнаха се по коридора, през който бяха минали предния ден, и излязоха в големия тунел. Там ги очакваха конете им.

— Ще яздите по един в центъра на тунела — нареди плешивият. — Ако се опитате да завиете, ще бъдете спрени. — Ерагон тръгна към дракона, но мъжът го спря. — Не! Ще яздиш коня си, докато не ти наредя друго.

Младежът сви рамене, взе поводите на Снежноплам и помоли Сапфира:

— Стой наблизо, в случай че имам нужда от помощ.

— Разбира се.

Муртаг яхна Торнак и застана зад Сапфира. Войниците се разделиха и ги обградиха. Плешивият ги огледа добре, след това излезе най-отпред и плесна с ръце. Процесията се насочи към сърцето на планината. Чаткането на конските подкови ехтеше в пустите тунели. Тук-там имаше врати, но те бяха затворени. Ерагон гледаше с възхищение изработката на проходите. Всичко бе издълбано с невероятна точност и голямо майсторство.

Докато пътуваха, младежът се замисли за Аджихад. Водачът на Варден беше тайнствена фигура. Той се