— Илф карнз ородум — измърмори Орик и пристъпи напред. — Достатъчно! — Той сграбчи китката на плешивия и го откъсна от Муртаг със забележителна за малкия си ръст сила.

— Как се осмеляваш! — изкрещя мъжът гневно. — Оспорваш водачеството ми, отвори вратите без разрешение, а сега и това! Няма да търпя такива обиди. Да не мислиш, че твоят крал ще те пази постоянно?

— Щеше да ги оставиш да умрат! Ако бяхме изчакали още малко, ургалите щяха да ги убият. — Джуджето посочи едва дишащия Муртаг. — Нямаме право да го измъчваме само за да получим сведения. Аджихад няма да го позволи. Не и след като вече изпита Ездача и разбра, че е приятел. Те ни доведоха Аря.

— Нима ще му позволиш да влезе, без да е проверен. Толкова ли си глупав, че да рискуваш? — Очите на плешивия горяха от гняв. Той изглеждаше готов да разкъса… джуджето.

— Може ли да използва магия?

— Това е…

— Питах може ли да използва магия! — изръмжа Орик и гласът му отекна в стаята. Лицето на плешивия изведнъж стана безизразно.

— Не.

— Тогава от какво се боиш? Не може да избяга и да ни стори зло. Особено, ако си толкова могъщ, колкото претендираш. Попитай Аджихад какво да правим с него.

Мъжът погледна към Орик, след това към тавана и накрая затвори очи. Устните му се размърдаха беззвучно. За няколко минути остана в този транс, зает с мълчаливо общуване.

Когато отвори очи, се завъртя към воините, без да обръща внимание на джуджето.

— Да тръгваме! — След това се обърна към Ерагон: Понеже не успях да завърша изпита си, ти и твоят приятел ще останете тук през нощта. Ако се опита да избяга, ще го убият. — С тези думи той излезе от стаята.

— Благодаря ти — прошепна младежът на Орик.

— Ще се погрижа да ви донесат храна — изсумтя джуджето и излезе, клатейки глава.

Вратата се затвори и се чу звук от спускане на резе.

Ерагон седна. Чувстваше се уморен от преследването и последвалите го събития. Сапфира се настани до него с думите:

— Трябва да внимаваме. Изглежда, тук имаме не по-малко врагове, отколкото в Империята.

Той кимна. Беше твърде уморен, за да отговори. Муртаг се огледа с празен поглед и притисна ръкава си към раната на врата, за да спре кървенето.

— Добре ли си? — попита Ерагон. — Можа ли да научи нещо от тебе?

— Не.

— Как успя да го отблъснеш? Той беше много силен.

— Имам добро обучение. — В гласа му се долавяше горчива нотка.

— Аз също не им казах кой си.

Муртаг изглеждаше облекчен и кимна леко.

— Благодаря ти.

— Те явно не те познаха.

— Да.

— И все още твърдиш, че си син на Морзан?

— Да.

Ерагон отвори уста, но млъкна, щом усети една топла капка, която падна на ръката му. От крилото на Сапфира течеше кръв.

— Забравих, че си ранена! По-добре да те излекувам.

— Внимавай. Лесно е да допуснеш грешка, когато си уморен.

— Знам.

Сапфира разпери крила и се излегна на пода. Ерагон внимателно прокара ръце по тънките мембрани и затвори всички дупки от стрели. За щастие всичките й рани — дори на муцуната й — бяха плитки и лесни за лекуване. След като свърши, младежът се отпусна, дишайки тежко. Можеше да усети туптенето на голямото сърце на Сапфира.

— Дано да донесат скоро храната — обади се Муртаг. Ерагон потръпна от глад и изтощение. Липсваше му познатата тежест на Зар’рок.

— Защо си тук?

— Моля?

— Ако наистина си син на Морзан, Галбаторикс не би те оставил да обикаляш свободно из Алагезия. Как успя да намериш Ра’зак? Защо не съм чувал някой от клетвопрестьпниците да е имал деца? И какво правиш тук?

— Дълго е за разправяне.

— Не бързаме за никъде.

— Твърде късно е, за да говорим.

— Утре може да нямаме достатъчно време.

Муртаг обви краката си с ръце и подпря брадичка на колене.

— Не е, не искам да спирам, така че се настани удобно, защото разказът ми ще е доста дълъг.

Ерагон се облегна на Сапфира и кимна.

— Доколкото знам, аз съм единственото дете на клетвопрестъпник. Може да е имало и други, но те криеха тайните си по обясними причини. Родителите ми са се запознали в някакво малко селце, докато баща ми пътувал по кралска заповед. Той успял да очарова майка ми, така че тя тръгнала с него. Пътували заедно известно време и тя се влюбила дълбоко. Морзан бил доволен, защото това му предоставяло множество начини да я измъчва и защото разбирал ползата от слуга, който няма да го предаде. Когато се върнал в двора, той я взел със себе си и започнал да я кара да пренася тайни съобщения и да шпионира. Дори я научил на няколко заклинания. Защитил я възможно най-добре от останалите — не от любов, а защото при удобен случай те щели да я използват срещу него. Изкарали така три години, после майка ми забременяла.

Муртаг спря за момент и нави с пръст един кичур от косата си.

— Баща ми е бил, ако не друго, поне достатъчно хитър. Знаел е, че бременността ще постави в опасност него и майка ми, както и мене. Затова я преместил от двореца в замъка си и я защитил със сигурни заклинания. Така за раждането не разбрал никой, освен Галбаторикс. Кралят знаел всички тайни на клетвопрестъпниците и се забавлявал с техните заговори и вътрешни борби. Понякога дори помагал на едни или други, но никога не издал моето съществуване.

След като родила, майка ми ме оставила на една дойка и се завърнала в двореца. Морзан й позволяваше да ме посещава от време на време, но иначе бяхме разделени. Когато бях на три години, той ми остави белега. Сигурно по този начин са щели да ме отглеждат, ако Морзан не беше потеглил в преследване на яйцето на Сапфира. Щом заминал, майка ми изчезнала. Никой не знаел къде е отишла и защо. Кралят се опитал да я потърси, но хората му не могли да я намерят — явно Морзан я бил обучил добре.

Когато съм се родил, само петима от тринайсетте клетвопрестъпници били още живи. Когато баща ми потеглил, били останали само трима, а накрая, при схватката с Бром, той бил последният. Останалите загинали при различни обстоятелства, най-вече след атаки на Варден. Чувал съм, че кралят бил много разярен от тези загуби. Когато разбрала, че Морзан е мъртъв, майка ми се върна при мене. За съжаление здравето й беше много влошено и след няколко месеца тя почина.

— Какво стана след това?

— Пораснах — сви рамене Муртаг. — Кралят ме взе в двореца и се погрижи за възпитанието ми.

— Тогава защо се махна?

— По-скоро избягах. Когато навърших осемнайсет години, Галбаторикс ме покани на вечеря в покоите си. Бях много изненадан, тъй като винаги съм се държал настрани от придворните. Дотогава не ми се беше случвало да говоря насаме с краля. Приех предложението, защото бе неразумно да откажа. По време на