намери.

— Не се предавай, макар че вероятно си прав.

— Благодаря.

Младежът се обърна към Муртаг:

— Ти рискува живота си за мене, задължен съм ти. Сам нямаше да се справя. — Между двамата беше възникнало приятелство, породено от готовността на Муртаг да се притече на помощ и скрепено в битките.

— Радвам се, че успях да ти помогна. Най-важното в момента е да се измъкнем от преследвачите. Войниците скоро ще открият следите ни.

— Как успя да се промъкнеш в замъка?

— Чрез солиден подкуп и после през един мръсен канал. Но основната заслуга е на Сапфира. Без нея нямаше да се измъкнем живи.

Ерагон безмълвно я погали с ръка по врата и се загледа в лицето на жената елф.

— Да й направим постеля.

Муртаг се изправи и разпъна едно одеяло. Докато я слагаха да легне, част от ръкава й се вдигна. Ерагон посегна да го смъкне и се сепна.

Ръката й беше осеяна с рани и синини, някои зараснали отчасти, други съвсем пресни. Младежът поклати глава и с треперещи пръсти свали ризата й.

Муртаг изруга. Целият гръб на жената беше покрит с белези от бичуване и жигосвания с нажежено желязо. На лявото й рамо имаше малка татуировка със същия символ, като на пръстена на Бром. Ерагон мълчаливо се закле да убие човека, който беше отговорен за мъченията.

— Можеш ли да я излекуваш? — попита Муртаг.

— Не знам. Доста е пострадала.

— Ерагон! Тя е елф. Не можеш да я оставиш да умре. Знам, че си уморен и гладен, но трябва да я спасиш. Аз ще те подкрепя, но ти трябва да правиш магиите.

— Да, права си. Младежът смъкна ръкавиците си и се обърна към Муртаг:

— Това ще отнеме известно време. Направи ми нещо за ядене. И стопли малко вода за бинтовете.

— Не можем да запалим огън, без да ни забележат. Ще трябва да ползваш непрани парцали, а храната ще е студена.

Ерагон смръщи лице, но се примири и сложи внимателно ръка на гърба на елфката. Сапфира се доближи до него. Той си пое дъх и се залови за работа. Изрече древните думи и започна да затваря раните една след друга. Прескачаше по-дребните охлузвания и натъртвания, за да пести енергия. Беше учуден, че жената е оцеляла след многократните и разнообразни мъчения. Не можеше да не забележи, че въпреки белезите тялото й беше изключително красиво. Няколко пъти се изчерви, надявайки се, че Сапфира не усеща мислите, които му идваха.

Труди се дълго време, като от време на време спираше, за да се подкрепи. Сапфира седеше до него и се опитваше да го окуражава и да му прехвърля от силата си, доколкото бе възможно. Слънцето вече беше високо в небето, когато най-накрая Ерагон привърши. Ръцете му трепереха, а очите му бяха подути и насълзени. Изправи се и отпи дълга глътка от манерката.

— Това ли беше? — попита Муртаг.

Ерагон кимна. Нямаше сили дори да проговори.

— Добре се справи.

— Ще оцелее ли?

— Не знам. Елфите са силни, но тя е пострадала сериозно. Ако знаех повече за лекуването, може би щях да успея да я събудя, но… — Той отпи още една глътка вино и се почувства по-добре. — Хайде да тръгваме.

— Не! Трябва да поспиш.

— Ще спя на седлото. Не можем да си позволим да губим повече време. Войниците ще ни настигнат.

— В такъв случай ще водя Снежноплам, докато почиваш — съгласи се Муртаг.

Двамата оседлаха конете и завързаха жената на гърба на Сапфира, след което тръгнаха. Ерагон хапна малко, а после се наведе към гривата на Снежноплам и затвори очи.

Когато спряха вечерта, Ерагон не се чувстваше по-добре и настроението му се беше влошило. През по- голямата част от деня бяха яздили на зигзаг, за да избягнат многобройните преследвачи. Младежът слезе от Снежноплам и се приближи до Сапфира.

— Как е тя?

— Както преди. Размърда се няколко пъти, но не дойде в съзнание. — Сапфира се наведе и му позволи да вдигне жената. За момент мекото й тяло се притисна към Ерагон и той побърза да я положи на земята.

Двамата с Муртаг си направиха малка вечеря. Толкова им се спеше, че нямаха сили за тренировка. След като се нахраниха, Муртаг каза:

— Не можем да продължим с такова темпо, а преднината ни е малка. След два-три дни ще ни настигнат.

— Но какво да направим? Ако бяхме само двамата и ти беше съгласен да изоставиш Торнак, можехме да излетим със Сапфира. Но сега, както сме с ранената, е невъзможно.

— Ако искаш да се разделим, няма да те спирам. Не очаквам, че ти и Сапфира ще останете и ще рискувате да ви заловят.

— Обиждаш ме — измърмори Ерагон. — Ти ме спаси и няма да те изоставя сега. Не съм неблагодарник.

— Думите ти ме радват — сведе глава Муртаг. — Но те не решават проблема ни.

— Така е. — Младежът посочи към ранената. — Ако беше в състояние да ни каже къде живеят елфите, бихме могли да потърсим убежище при тях.

— Като знам колко са предпазливи, едва ли щеше да ни разкрие местонахождението им. А дори да го направеше, другите нямаше да ни посрещнат много добре. Защо да ни приютяват? Последните Ездачи, с които са имали работа, са Галбаторикс и клетвопрестъпниците. Едва ли са останали с много приятни спомени. А аз дори нямам съмнителната чест да бъда Ездач. Изобщо не биха ме приели.

— Ще ни приемат, сигурна съм — намеси се Сапфира.

— Както и да е — сви рамене Ерагон. — Не знаем къде са и няма да разберем, докато тя не дойде в съзнание. Трябва да бягаме, но в каква посока?

Муртаг започна да разтрива слепоочията си с пръсти.

— Налага се да напуснем Империята. Малкото безопасни места в нея са далеч оттук. На север е гората Ду Велденварден, в която можем да се скрием, само че трябва да минем отново покрай Гил’еад. На запад е морето. На юг е Сурда. Там може да намериш някой, който да те свърже с Варден. А на изток, на изток е пустинята Хадарак. Отвъд нея се крият Варден, но ако някой не ти каже къде са, може да не ги намериш с години.

— Там ще сме в безопасност, стига да не срещаме ургали.

Ерагон смръщи лице. Главата го болеше ужасно.

— Прекалено опасно е да ходим до Сурда. Трябва да прекосим половината Империя, като избягваме всяко населено място. Има твърде много хора, за да стигнем незабелязани дотам.

— Значи предлагаш към пустинята?

— Не виждам друг вариант. Това е единственият начин да напуснем Империята, преди да се появят Ра’зак. С техните летящи коне сигурно ще стигнат до Гил’еад за няколко дни.

— Но дори да достигнем пустинята, те пак ще могат да ни догонят.

— Само ако открият следите ни. Но ще се наложи да оставят войниците назад. Ако нещата опрат до схватка, смятам, че можем да ги надвием, при положение, че не бъдем изненадани както предния път.

— Ако прекосим пустинята, после какво? Земите там не са под властта на Империята, но няма много