едва успя да я подхване, преди да се е ударила. Тя беше учудващо лека и около нея се носеше аромат на борови иглички.

— Красива е! — възкликна Муртаг.

— Но е ранена.

— Ще се погрижим за нея по-късно. В състояние ли си да я носиш? — Ерагон поклати глава. — Добре, тогава я дай на мене.

Двамата изтичаха до края на коридора, където имаше каменно стълбище.

— Как ще се измъкнем незабелязано? — попита младежът.

— Няма да можем.

Това не успокои страховете му и той се ослушваше напрегнато за войници. Мислеше какво ще стане, ако се натъкнат на Сянката. Стълбището водеше до столова, пълна с тежки дървени маси. По стената имаше окачени щитове, а таванът беше от широки дъски. Муртаг остави жената на една маса и погледна тавана с тревога.

— Можеш ли да се свържеш със Сапфира?

— Да.

— Тогава й кажи да изчака още пет минути.

Отвън се чуваха викове и шум от бягащи крака.

— Каквото и да сте планирали, не мисля, че разполагаме с много време.

— Просто й кажи и се покрий някъде — извика Муртаг и хукна нанякъде. Ерагон предаде съобщението и смъкна жената под една маса, след което се сви до нея със затаен дъх.

В стаята нахлуха десетина войници, но бързо отминаха, без да си правят труда да погледнат под масите. Ерагон предпазливо се надигна и усети умора от недохранването и жаждата. Една кана и чиния с ядене в другия край на помещението привлякоха вниманието му.

Младежът притича до масата, грабна храната и се върна обратно в скривалището си. В каната имаше бира, която изпи на две големи глътки. Хладната течност успокои раздразненото му гърло. Той се постара да не се оригне и започна да се храни с пръсти.

Муртаг се завърна, стиснал в ръце Зар’рок, някакъв странен лък и тънък меч без ножница.

— Открих оръжията в караулното. Не съм виждал подобна изработка и предполагам, че са нейни.

— Да проверим — отвърна Ерагон с пълна уста. Тънкият меч пасна на изящната ножница, която висеше от кръста на жената. — Сега какво? Не можем да останем тук. Рано или късно ще ни открият.

— Сега — заяви Муртаг и постави стрела на тетивата си — ще чакаме. Както ти казах, бягството ни е подготвено.

— Ти не разбираш. Тук има Сянка! Ако ни намери, сме обречени.

— Сянка?! В такъв случай кажи на Сапфира да идва веднага. Исках да изчакаме, докато караулът се смени но сега всяко забавяне би било твърде опасно. Честно казано, малко пообърка плановете ни, като се измъкна сам.

— Може би трябваше да те изчакам. Но все пак се по яви точно навреме. Щях да съм много изтощен, ако трябваше да избия и шестимата с магия.

— Радвам се, че съм бил от полза. Да се надяваме, че Сянката няма да ни открие.

В столовата се разнесе студен смях.

— Опасявам се, че вече е късно.

Муртаг и Ерагон се завъртяха. Сянката стоеше в края на залата и държеше в ръце меч с тънка драскотина по острието. Съществото откопча брошката, която придържаше наметалото му и го остави да падне на пода. Тялото му изглеждаше тънко и слабо, но младежът си спомняше думите на Бром, че Сянката е много по-силна от нормален човек.

— Е, млади Ездачо, искаш ли да се пробваш срещу мене? Не трябваше да се доверявам на капитана, когато каза, че си изял всичко. Няма да направя подобна грешка отново.

— Аз ще се погрижа за него — заяви Муртаг и извади меча си.

— Не. Той иска да ме залови жив. Ще го задържа за известно време, а ти по-добре потърси начин да се измъкнем.

— Добре. Няма да ти се наложи да го задържаш дълго.

— Надявам се — отвърна Ерагон, извади Зар’рок и пристъпи напред. Червеното острие засвети, отразявайки факлите на стената. Пурпурните очи на Сянката проблеснаха.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме победиш, Ду Сундавар Фреор? Какво жалко име. Очаквах нещо повече от тебе, но явно това са ти възможностите.

Ерагон се втренчи в лицето на съперника си, очаквайки някакъв знак за следващото му движение.

„Не мога да използвам магия, защото тогава и той ще използва. Трябва да го оставя да мисли, че може да ме победи лесно, което вероятно си е точно така“.

Преди някой от двамата да помръдне, таванът се разтресе и взе да пука. Прах и парчета дърво започнаха да падат по пода. Отгоре се разнесоха писъци и дрънчене на оръжия. Младежът вдигна поглед, за да не го удари нещо по главата. Сянката се възползва от това и нападна. Ерагон едва успя да вдигне меча си и да блокира удара.

„По дяволите! Силен е!“

Той сграбчи Зар’рок с две ръце и замахна към главата на съществото. Сянката го блокира с лекота, извъртайки се с нечовешка бързина.

Над тях се разнесе ужасяващо скърцане, сякаш стържеха с желязо по камък. На тавана се появиха три широки пукнатини и започнаха да падат дъски. Ерагон се опитваше да не им обръща внимание. Въпреки че бе тренирал с майстори като Бром и Муртаг, той усещаше, че Сянката просто си играе с него.

Младежът отстъпи назад, докато отбиваше ударите. Всеки следващ изглеждаше по-мощен от предишния. С едно светкавично извъртане на китката си съществото изби Зар’рок от ръцете му. Пукнатините на тавана се разширяваха, сякаш щеше да рухне всеки момент.

— Имаш някои умения, но признавам, че съм разочарован, ако това е всичко, на което си способен. Ако и другите Ездачи са били толкова слаби, чудно ми е как са се удържали на власт толкова време.

Ерагон погледна нагоре и поклати глава. Беше разбрал плана на Муртаг.

— Забравяш нещо. Сапфира, сега е моментът!

— Какво? — попита Сянката подигравателно.

Едно парче от тавана се откърти с ужасяващ трясък и разкри нощното небе.

— Драконите! — изкрещя Ерагон и отскочи назад. Съществото изкрещя и замахна, но не можа да го улучи. В този момент Муртаг заби една стрела в рамото му.

— Трябва нещо по-добро, за да ме спреш. Следващата стрела го улучи между очите. Сянката изкрещя отчаяно. Около фигурата му започна да извира мъгла, след което с един последен вик изчезна, като остави само наметалото на пода.

— Ти го уби! — възкликна Ерагон.

Само двама герои от легендите бяха извършвали подобен подвиг.

— Не съм сигурен.

Отвън се чуха силни викове.

— Това е. Сянката се провали. Влезте и ги хванете! Столовата се изпълни с войници, които носеха мрежи и копия. Ерагон и Муртаг отстъпиха, като взеха жената елф със себе си.

В този момент Сапфира провря глава от дупката на покрива, изръмжа страховито, а после стисна с ноктите си още едно парче от тавана и го откърти. Няколко души побягнаха, но другите останаха на местата си.

Централната част на покрива рухна с ужасяващ трясък. Навсякъде се посипаха отломки. Войниците не издържаха и се разбягаха. Сапфира прибра криле и скочи в дупката, като разцепи няколко маси. Ерагон се приближи; прегърна я със сълзи на очи.

— Липсваше ми, малкия.

— И ти на мене. Вече сме трима. Ще можеш ли да ни носиш всичките?

— Разбира се.

Тя разрита останките, за да си разчисти място за излитане. Муртаг и Ерагон измъкнаха жената от скривалището й. Сапфира възкликна: