съвсем тънка. — Явно трябва да те питам направо. Как се казваш?

— Ера.

— Не! Не това име. Искам другото, онова, което използваш по-рядко.

„Той иска истинското ми име, за да може да ме контролира! Но аз не мога да му го кажа, защото не го знам. — Опита се да измисли някакъв приемлив отговор. — Ами ако си измисля име?“ Трябваше да внимава да не се издаде, но може би имаше начин да сплаши Сянката.

— Бром веднъж ми го каза, как беше — направи кратка пауза, след което лицето му се озари, сякаш си спомни. — Беше Ду Сундавар Фреор. — Думите означаваха приблизително „смърт на сенките“. Съществото се намръщи и сви очи. Очевидно обмисляше наученото. Ерагон се уплаши да не е направил грешка и побърза да го изтръгне от унеса.

— Защо си дошъл?

— За да се забавлявам, разбира се. За какво са победите, ако не можеш да им се наслаждаваш? Трябва да взема някои мерки, а ти междувременно помисли на кого искаш да служиш. На един Ездач, предал своите, или на честен човек като мене, вещ в магическите изкуства. Мисли, защото когато дойде време да избираш, няма да имаш трета възможност. — Сянката се обърна, след което забеляза каната с вода и смръщи лице. — Капитане!

Един едър мъжага с оголен меч се втурна в килията.

— Какво има, господарю?

— Разкарай тая играчка. Момчето не пие вода. Защо?

— Говорих с пазача. Каза, че си изяжда всичко.

— Много добре. Но гледай да се увериш, че пие и от водата. — Той се наведе към капитана и прошепна в ухото му: — Двойна доза, за всеки случай. Войникът кимна, а Сянката се обърна към Ерагон:

— Трябва да знаеш, че много обичам имената. Ще се радвам да обсъдим твоето по-подробно в скоро време.

След като излязоха, младежът легна на нара и затвори очи. Уроците на Бром се оказаха много полезни.

„Нещата се наредиха добре. Сега трябва само да се възползвам от тях“. Мислите му бяха прекъснати от звука на тежки стъпки.

Той се изправи и погледна през вратата. Двама войници отнасяха жената елф по коридора. Ерагон се отдръпна и отново се опита да направи магия, но за пореден път не успя.

Погледна към града и стисна зъби. Все още беше рано. Пое си дълбоко въздух и започна да чака търпеливо.

Навън беше тъмно, когато Ерагон се изправи решително. Гаденето бе изчезнало.

— Нагз рейса! — извика младежът и протегна ръце.

Одеялото на нара се вдигна във въздуха и се сгъна на топка с големината на юмрук, след което тупна на пода.

Време беше за истинската проверка. Ерагон разтвори съзнанието си и проучи ключалката на вратата. Реши, вместо да я чупи, просто да превърти механизма и да отключи. Бе изтощен от принудителното гладуване, но въодушевлението го поддържаше. Чу се изщракване и вратата се отвори навътре.

Когато за първи път беше ползвал магия, за да убие ургалите, тя бе погълнала почти цялата му енергия, но вече беше много по-силен и опитен. Младежът внимателно пристъпи в коридора.

„Трябва да намеря меча си и елфката. Сигурно е в някоя от тези килии, но няма време да ги проверявам всичките. А пък Зар’рок вероятно е при Сянката. Какво да правя? Бих могъл да избягам веднага, ако строша решетките на прозореца, но така няма да спася жената.“

— Сапфира, къде си? Имам нужда от помощ. Изруга наум, че не се беше свързал с нея по-рано. Отговорът й дойде с изненадваща бързина.

— Ерагон! Кръжа над Гил’еад. Не прави нищо. Муртаг ще дойде след малко.

— Какво…

Шум от приближаващи стъпки го прекъсна. Той се завъртя и приклекна, щом видя шестимата войници, които се появиха. Мъжете спряха и загледаха изненадано отворената врата на килията. Кръвта се оттегли от лицата им.

„Добре, те знаят кой съм. Може би ще успея да ги сплаша достатъчно, че да не се бием“.

— Хванете го! — изкрещя единият от стражите и се хвърли напред. Останалите извадиха мечовете си и го последваха.

Беше лудост да се бие без оръжие срещу шестима, но мисълта за пленницата му вдъхна сила. Не можеше да я изостави просто така. Вдигна ръка и белегът на дланта му започна да сияе. По лицата на войниците се изписа уплаха; те обаче бяха калени ветерани и не спряха. Младежът отвори уста, но дочу познато избръмчаване. Един от мъжете падна на пода със стрела в гърба. Още двама бяха поразени, преди да разберат какво става.

В края на коридора беше застанал парцалив брадат мъж с лък в ръце. На земята до него лежеше патерица. Тримата останали войници се обърнаха към новата заплаха. Ерагон реши да се възползва от настаналата бъркотия и извика:

— Тхриста!

Един от мъжете се хвана за гърдите и падна на земята. Друг страж се свлече със стрела в гърлото.

— Не го убивай! — извика Ерагон, виждайки, че спасителят му се цели в последния войник. Брадатият мъж свали лъка си.

— Видя какво мога да правя — обърна се младежът към последния оцелял. — Ако не отговориш на въпросите ми, животът ти ще се превърне в ад. Къде ми е мечът — острието и ножницата му са червени, и в коя килия е елфката?

Войникът не отговори.

— Грешка — рече Ерагон заплашително и дланта му засия. — Представяш ли си каква болка ще изпиташ, ако ти вкарам една нажежена песъчинка в корема? Особено, ако не се охлади през следващите двайсет години и бавно те прогаря, докато не стигне до ходилата ти. Това ще се случи, ако не ми кажеш това, което искам.

Очите на войника се разшириха, но той запази мълчание. Младежът вдигна едно камъче от пода и го огледа.

— Това е по-голямо от песъчинка, но ще свърши работа. Тъкмо ще те прогори по-бързо. Пък и по- голяма дупка ще остави.

— Добре, добре, само не ме наранявай! — извика мъжът. — Жената е в последната килия отляво. Не знам къде ти е мечът, но най-вероятно е в караулното. Там съхраняваме оръжията.

Ерагон кимна и прошепна някаква дума. Войникът подбели очи и рухна на земята.

— Уби ли го? Младежът се завъртя към непознатия, който се бе приближил на няколко крачки.

— Муртаг, ти ли си?

— Да. Сложих си брада, защото не исках да ме разпознаят. Мъртъв ли е?

— Не, само спи. А ти как се озова тук?

— Дълго е за разправяне. Трябва да се качим на горния етаж. След няколко минути ще имаме възможност да избягаме. Не бива да я пропускаме.

— Не чу ли какво казах? — попита Ерагон и посочи падналия войник. — В тъмницата лежи пленена жена елф. Видях я! Трябва да я спасим, но имам нужда от помощта ти.

— Елф?! Това е грешка. Трябва да изчезваме, сега е моментът — измърмори Муртаг, но се отправи към килията на пленницата и извади халка с ключове. — Взех ги от един страж.

Ерагон взе ключовете и отвори вратата. Лунните лъчи проникваха през тясното прозорче, като оцветяваха лицето на жената в сребристо. Тя се обърна притеснено, готова за най-лошото. Тъмнозелените й очи се срещнаха с очите на младежа.

Погледът й се задържа за момент върху него, а после жената потрепери и се свлече безмълвно. Ерагон