Морзан, сигурно щях да избягам веднага.

— Няма да е зле да се отървеш от този меч. Наистина е хубаво оръжие, но ще ти е по-добре с някое нормално острие, отколкото с касапския сатър на Морзан.

— Може би си права. Сапфира, какво ще правим сега? Муртаг предложи да тръгне с нас. Не знам миналото му, но ми се вижда честен. Ще отидем ли при Варден? И как ще се свържем с тях? Бром не успя да ми каже.

— Каза на мене.

— Защо се е доверил само на тебе?

— След като напуснахме Теирм и се сбихме с ургалите, той ми разказа много неща. За някои от тях няма да говоря, освен, ако не е крайно наложително. Притесняваше се, че може да загине, затова препоръча да отидем в Гил’еад е да се свържем с човек на име Дормнад. Той щял да ни заведе при Варден. Бром спомена също, че ти си най-достойният да бъдеш наследник на Ездачите. Очите на Ерагон се насълзиха. Това беше най-голямата похвала, която бе получавал досега.

— Ще нося с чест тази отговорност.

— Добре.

— Хайде да тръгваме за Гил’еад. Ами Муртаг? Ще го вземем ли с нас?

— Дължим му живота си. Освен това той ни видя. По-добре да го държим под око, отколкото да го оставим да даде на Империята описанията ни.

Ерагон се съгласи и разказа на Сапфира за съня си.

— Това, което видях, ме притесни. Имам чувството, че ще й се случи нещо лошо. Тя е в смъртна опасност. Напълно съм сигурен, само че не знам как да я открия! Може да е навсякъде.

— Послушай сърцето си.

— Сърцето ми се вкамени отдавна. Както и да е, мисля, че трябва да тръгнем на север. Момее би с малко късмет ще я намерим в някой от градовете по пътя. Опасявам се, че при следващия си сън ще видя гроб. Не мога да го понеса.

— Защо?

— Не съм сигурен. Просто като я зърна, чувствам, че ми е скъпа и не искам да я изгубя. Странно.

Сапфира отвори уста и се засмя беззвучно, показвайки зъби.

— Какво има? — попита Ерагон, но тя само поклати глава и се отдалечи тихо.

Младежът промърмори и съобщи какво са решили на Муртаг, който отвърна:

— Ако намерите този Дормнад, аз ще ви оставя. Срещата с Варден ще е опасна за мене толкова, колкото и да вляза невъоръжен в Уру’баен и да обявя пристигането си с фанфари.

— Няма да се разделим скоро — отвърна Ерагон. — Пътят до Гил’еад е дълъг. Хайде да тръгваме. Достатъчно време изгубихме тук.

— Достатъчно силен ли си, за да пътуваш?

— Трябва да правя нещо, инак ще полудея. В момента не мога да се бия, нито да тренирам, така че предпочитам да пояздя.

Те загасиха огъня, събраха багажа и изведоха конете от пещерата. Ерагон подаде поводите на Муртаг.

— Слизай, аз ще дойда след малко.

Младежът се закатери нагоре, като спираше от време на време, за да си поеме дъх. Когато стигна до върха, откри, че Сапфира вече го очаква. Те застанаха пред гроба на Бром, за да отдадат последна почит. „Не мога да повярвам, че си отиде завинаги“.

Ерагон се обърна, а Сапфира сведе глава и докосна гроба с нос. Тялото й затрепери и във въздуха се разнесе бучене.

Варовикът около носа й заблестя и стана прозрачен. Ерагон наблюдаваше с възхита, докато скалата променяше формата си. Грубоватата каменна статуя се превърна в диамантен похлупак, под който се виждаше лицето на Бром. Старецът сякаш спеше.

— Какво направи? — попита удивено Ерагон.

— Това беше последният ми подарък за него. Сега вече времето няма да го притеснява. Ще може да почива в мир завинаги.

— Благодаря ти. Ерагон я потупа с ръка и двамата тръгнаха заедно.

Ездата беше твърде болезнена за Ерагон. Заради счупените му ребра поддържаха съвсем бавна скорост, но младежът отказваше да спре. Сапфира летеше наблизо, свързала съзнанието си с неговото, за да му вдъхва сила. Муртаг яздеше стабилно до Кадок. Ерагон се възхити на сивия му жребец и отбеляза:

— Конят ти е много добър. Как се казва?

— Торнак, на името на мъжа, който ме научи да се бия. Подариха ми го, когато беше още жребче. Едва ли ще намериш по-смело и интелигентно животно в цяла Алагезия, без да броим Сапфира, разбира се.

— Наистина е прекрасен.

— Да, но Снежноплам също си го бива.

През този ден изминаха съвсем малко разстояние, но Ерагон се радваше, че отново е на път. Така държеше ума си далеч от други, по-болезнени неща. Прекосяваха незаселена земя. Пътят за Драс-Леона бе на няколко левги вляво. Щяха да заобиколят града в широка дъга и да се отправят към Гил’еад, който се намираше далеч на север, почти колкото Карвахол.

Продадоха Кадок в едно малко селце. Ерагон изпита съжаление, докато прибираше монетите. Трудно му беше да се раздели с коня, с който бе прекосил половината Алагезия.

Дните изминаваха, а малката им групичка продължаваше пътуването на север. Ерагон беше доволен, че Муртаг споделя неговите интереси и двамата нашироко обсъждаха различни теми.

Единственото нещо, което не дискутираха, бе тяхното минало. Ерагон не спомена как е намерил Сапфира и откъде идва. Муртаг пък не разкриваше защо го преследва Империята.

Въпреки това беше неизбежно да понаучат нещо един за друг. Ерагон бе заинтригуван от това, че спътникът му е много добре запознат с политическите интриги. Младежът слушаше внимателно и в главата му прехвърчаха подозрения.

Първата седмица мина без следа от преследвачи и това поуталожи страховете им, но все пак продължаваха да стоят на пост през нощта. Ерагон очакваше, че ще се сблъскат с ургали, докато стигнат Гил’еад, но те сякаш бяха изчезнали безследно.

„Мислех си, че тези ненаселени райони ще са пълни с чудовища, но няма да се оплаквам, ако са отишли другаде“.

След смъртта на Бром не беше сънувал мистериозната жена. Опита се отново да призове видението й, но видя единствено празната килия. Когато преминаваха покрай някой град, той се дегизираше и проверяваше в местната тъмница, но така и не успя да я открие. На няколко места се натъкна на обяви, на които имаше негово описание и награда за залавянето му.

Пътуването на север ги отведе към столицата Уру’баен. Районът беше гъсто населен; по пътищата и мостовете патрулираха войници. Наложи се да направят широка дъга, за да избягнат нежелани срещи. След като заобиколиха безопасно столицата, те се озоваха в покрайнините на широка равнина. Същата, която Ерагон и Бром бяха прекосили, когато напуснаха Карвахол, само че от другата страна. Пътниците продължиха на север по течението на река Рамр.

По това време настъпи шестнайсетият рожден ден на Ерагон. При нормални обстоятелства, в Карвахол щяха да организират грандиозно празненство, обаче тук, в пустошта, младежът дори не спомена на Муртаг.

Сапфира беше на около шест месеца и продължаваше да расте. Крилата й бяха широки и масивни, за да могат да издигат тялото й във въздуха. Зъбите, които стърчаха от устата й, бяха дебели колкото китката на Ерагон и остри като Зар’рок.