— Никога не съм се замислял — призна Ерагон.

— Има няколко причини. Повечето ще ги научиш скоро, но основната е, че кралят е специалист в проникването в чужди съзнания. Разбираш ли, в магьосническия дуел има няколко строги правила, които трябва да се спазват, иначе и двамата противници ще загинат. Никой не използва магия, докато не успее да проникне в съзнанието на врага си.

Сапфира обви опашката си около Ерагон и попита:

— А защо трябва да се чака? Когато противникът разбере, че си го атакувал, вече ще е много късно да реагира.

Ерагон изказа нейния въпрос на глас.

— Не, няма да е късно — поклати глава Бром. — Ако сега изненадващо те нападна, ще умреш със сигурност, но в краткия момент, преди да те унищожа, ще имаш възможност за контраатака. Затова никой не напада, преди да пробие защитата на противника си, освен, ако не е решил да се самоубива.

— Тогава какво става?

— След като влезеш в съзнанието на противника си, вече е лесно да предвидиш действията му и да ги предотвратиш. Естествено, възможно е да не успееш, ако не знаеш с какво заклинание да го спреш. Нужна е изключителна съобразителност. За да можеш да се защитиш, трябва да си наясно с природата на силите, които са насочени срещу тебе. Ако те атакуват с топлина, трябва да знаеш дали е чрез въздух, светлина или нещо друго. Само тогава можеш да спреш нападението, като например охладиш нагорещения материал.

— Звучи доста трудно.

— Невероятно трудно е. Хората рядко оцеляват повече от няколко секунди. Очаква те бърза смърт, ако нямаш необходимите умения. Когато напреднеш малко, ще започна да те обучавам. Дотогава, ако се изправиш пред магьосник, по-добре бягай колкото се може по-бързо.

Обядваха във Фасалофт — малко селце на брега на езерото. Докато се хранеха в местната странноприемница, Ерагон внимателно се вслушваше в клюките и остана доволен, че нямаше никакви слухове за него и Сапфира.

Пътят, по който вървяха, ставаше по-лош — каруците, които минаваха по него, бяха изровили дълбоки коловози. Често срещаха хора и се налагаше Сапфира да се крие през деня и да ги настига нощем.

Няколко дни се спускаха на юг, по брега на Леона. Ерагон вече се чудеше дали изобщо ще пристигнат и много се зарадва, когато срещнаха един пътник, който им обясни, че до града остава около ден езда.

На следващата сутрин Ерагон се събуди рано. Мислено стисна палци с надеждата, че наближава последната схватка с Ра’зак.

— И двамата трябва да внимавате. Може да има шпиони, които да търсят хора с вашето описание — напомни му Сапфира.

— Ще направим всичко възможно да не изглеждаме подозрителни — увери я момчето.

Сапфира наведе глава и срещна погледа му.

— Известно ти е, че няма да мога да ви помогна, ако се случи нещо. Няма да успея да стигна навреме, а и няма да оцелея в тесните улици. Стой край Бром, той знае какво прави.

— Знам.

— Ще отидеш ли с Бром при Варден? След като убиете Ра’зак, той ще поиска да те заведе там. А при положение, че кралят ни преследва, може би това ще е най-безопасното място.

— Не искам да се бия непрекъснато, както правят Варден. Животът е нещо повече от постоянна война. Ще имаме време да помислим, когато приключим с отмъщението.

— Не бъди толкова сигурен — отбеляза Сапфира, отдели се и побърза да се скрие, докато дойде нощта.

Пътят беше претъпкан от фермери, които носеха продукцията си към пазара в Драс-Леона. Бром и Ерагон забавиха ход, защото каруците им пречеха.

Въпреки че се виждаше дим, трябваше да изминат още една левга, докато съзрат първите сгради. За разлика от добре планирания Теирм, Драс-Леона изглеждаше като объркан лабиринт на брега на езерото. Къщите бяха порутени, а уличките — тесни и криви. Центърът на града бе ограден с мръсна стена от глинени тухли.

Няколко мили на изток се извисяваше скалиста планина, подобна на кошмарен кораб. Почти вертикалните й стени стърчаха като забита в земята кост.

— Това е Хелгринд — посочи Бром, — първоначалната причина за възникването на града. Хората били запленени от скалата, въпреки че изглежда злокобно. А сега трябва да намерим центъра.

Докато се приближаваха към града, Ерагон забеляза, че най-високата сграда е катедрала, чиято форма напомняше на Хелгринд, особено когато я огряваха слънчевите лъчи.

— Кого почитат тук?

— Молят се на Хелгринд — отвърна намръщен старецът. — Религията им е доста жестока. Пият човешка кръв и правят ужасни жертвоприношения. Свещениците често си отрязват по някой крайник, защото вярват, че колкото повече кости отдадеш, толкова по-малко си свързан със смъртния свят. През повечето време спорят кой от трите върха е най-висок и важен и дали най-ниският трябва да бъде почитан.

— Звучи ужасяващо — потръпна Ерагон.

— Да, но не го казвай на висок глас, за да не се разделиш и ти набързо с някоя част от тялото си. Пред портите на Драс-Леона се беше скупчила огромна тълпа. Двайсетина войници оглеждаха внимателно влизащите, но пуснаха Бром и Ерагон, без да ги спират.

Къщите зад градските стени бяха високи, за да компенсират липсата на пространство. Те се надвесваха над тесните улички и закриваха небето, така че беше трудно да се каже дали е ден или нощ. Повечето сгради бяха направени от някаква тъмна дървесина, което придаваше на града допълнително мрачно излъчване. Въздухът миришеше на канал, а улиците бяха мръсни.

Парцаливи деца тичаха между къщите и се боричкаха за парчета хляб. Около портите бяха насядали сакати просяци. Писъците им звучаха като някакъв прокълнат хор. „У дома дори животните живеят по- добре“.

— Не ми се стои тук — заяви Ерагон, потресен от гледката.

— Нататък става по-добре — отвърна Бром. — Първо трябва да намерим странноприемница и да обмислим какво ще правим. Драс-Леона е опасно място дори за най-предпазливите. По-добре да не стоим на улицата дълго.

Ерагон остана изненадан, когато видя, че в центъра на града къщите изглеждат значително по-добре. „Как може тези хора да живеят спокойно, докато около тях цари такава мизерия?“

Установиха се в „Златното кълбо“ — евтина, но сравнително прилична странноприемница. Стаята беше малка, с тясно легло, масичка и съд за измиване. Ерагон хвърли един поглед на матрака и се намръщи.

— Ще спя на пода. Тук сигурно има достатъчно буболечки, за да ме изядат жив.

— Както искаш, аз пък няма да ги лишавам от хапване — отвърна Бром и остави багажа си на леглото.

Младежът седна на пода и свали лъка си.

— Сега какво ще правим?

— Ще намерим храна и бира. След това ще спим. Утре почваме да търсим Ра’зак. Каквото и да стане, дръж си устата затворена. Ще се наложи да се изнесем бързо, ако се издадем с нещо.

Храната не беше много хубава, но за сметка на това в кръчмата имаше превъзходна бира. Когато се качиха в стаята, главата на Ерагон бе приятно замаяна. Той постла одеялата си на пода и легна, а Бром се строполи в кревата. Преди да заспи, младежът се свърза със Сапфира:

— Ще останем няколко дена, но няма да се мотаем колкото в Теирм. Когато ги открием, маже да ни помогнеш. Ще говорим на сутринта. Сега не ми се мисли много.

— Ти си пиян.

Ерагон помисли за момент и се съгласи, че Сапфира е права. Той почувства неодобрението й, въпреки