„Ургалите!“

Лежеше на една полянка и бе съвсем сам. В единия край беше запален малък огън, на който се подгряваше съд със задушено. Ерагон се надигна, но се почувства страшно премалял. Ръката му бе шинирана с тежка пръчка. „Къде ли са другите?“

Опита да се свърже със Сапфира, но не можа да я достигне. Почувства се нечовешки гладен и се зае със задушеното. След като го изяде, реши да потърси още храна, но откри, че дисагите липсват, заедно с конете и седлата. „Странна работа“.

Нямаше какво да стори, затова се облегна на едно дърво и се загледа в облаците. Изминаха няколко часа, но от Бром и Сапфира нямаше следа. „Дано не се е случило нещо лошо“.

С напредването на следобеда скуката го налегна по-силно и той реши да се поразходи в гората. Когато се умори, седна под една ела и погледът му спря върху един вдлъбнат камък, в който се беше събрала дъждовна вода. Тя му припомни думите на Бром за гадаенето.

„Дали не мога да видя къде е Сапфира? Бром каза, че това изисква доста енергия, но аз съм по-силен от него“.

Той затвори очи и започна да оформя образа на дракона. Когато реши, че си е спомнил всички подробности, изрече Драумр копа и погледна към вдлъбнатината.

Повърхността стана гладка и сякаш замръзна, а отраженията изчезнаха. След това се появи блещукащият образ на Сапфира. Около нея не се виждаше нищо, но личеше, че е във въздуха. На гърба й седеше Бром, препасан с меч. Ерагон остави видението да избледнее. „Изглежда, в момента не ги застрашава нищо“.

Той си даде няколко минути почивка и реши да провери братовчед си. Водата отново застина. Роран седеше на някакъв невидим стол. Също като при Сапфира, всичко около него беше бяло. Изражението му се беше променило и той изглеждаше почти като Гароу.

„Дали се намира в Теринсфорд? Определено е някъде, където не съм бил“.

Ерагон усети, че се изпотява от поддържането на магията и си направи по-дълга почивка. След това му хрумна една твърде странна мисъл.

„Какво ще стане, ако се опитам да видя нещо, което аз съм си измислил или съм сънувал? Може би ще покаже как изглежда съзнанието ми“. Идеята беше твърде изкусителна, за да я зареже. Младежът коленичи за пореден път над водата. „Какво ли да потърся?“

Помисли за няколко неща, но ги отхвърли. Тогава се сети за жената в килията. След като си припомни сцената, той произнесе думите и зачака нетърпеливо. В началото не се случи нищо, но после водата потъмня. Появи се пламък на свещ, който осветяваше каменна килия. Жената от съня му лежеше свита в единия ъгъл. Тя вдигна глава, отмятайки черната си коса назад и погледна към Ерагон. Младежът потръпна, когато очите им се срещнаха. В този момент жената се свлече на пода.

Водата отново стана прозрачна, а Ерагон се отдръпна назад, като дишаше тежко.

„Това е невъзможно. Тя не може да е истинска. Та аз само я сънувах! А и как бих могъл да видя подземие, в което никога не съм влизал?“

Той поклати глава, като се чудеше дали и някои от другите му сънища не са били видения за нещо истинско.

Мислите му бяха прекъснати от ритмичния плясък на крилете на Сапфира. Младежът се отправи бързо назад и се върна на полянката точно когато драконът кацаше. Бром се смъкна от седлото с измъчено изражение. Мечът му беше покрит с кръв.

— Какво стана? — попита Ерагон, притеснен, че приятелят му може да е ранен.

— Какво стана ли? — изръмжа старецът. — Мъча се да оправя бъркотиите, които предизвика. Имаш ли представа какво стори с малката си хитрост?

— Попречих на ургалите да те хванат.

— Да, но почти се самоуби! Спиш от два дена. Дванайсет ургала. Дванайсет! И ти реши да ги хвърлиш почти до Теирм? Въобще нямаш акъл! Можеше просто да им пратиш по един камък в главата. Но не, ти предпочете да ги зашеметиш, за да може да избягат по-късно. Прекарах последните два дена в опит да ги достигна. Дори с помощта на Сапфира изтървах трима!

— Не исках да ги убивам.

— Убиването не те притесни в Язуак.

— Тогава нямах избор, пък и не можех да контролирам силата си. Сега ми се стори твърде неприятно.

— Неприятно! — кресна Бром. — Какво му е неприятното? Те нямаше да те пощадят. И защо, защо въобще им се показа?

— Ти твърдеше, че вече са видели следите на Сапфира. Нямаше за какво да се крия.

— Казах, че може би са видели следите. Не знаехме със сигурност. Възможно е да са смятали, че преследват обикновени пътници. Но след като се приземи отгоре им и ги остави живи, вече половината страна ще научи за тебе. Въобще не заслужаваш да се наричаш Ездач, хлапе!

Бром седна до огъня и се зае да почиства меча си. Ерагон се опита да поговори със Сапфира, но тя упорито мълчеше.

— Едва ли ще помогне, но искам да кажа, че съжалявам.

— Думите не могат да променят случилото се. — Старецът въздъхна и остави меча. — Направи лош избор, който може да има опасни последици. За малко да умреш. Да умреш! Не е зле да помислиш. Не случайно се раждаме с мозък в главата, а не с камъни.

— Всъщност не е толкова зле. Ургалите знаеха за мене и имаха заповед да ме пленят.

Бром ококори очи от изненада и захапа незапалената си лула.

— Прав си, не е толкова лошо, колкото си мислех. Много по-зле е! Сапфира ми каза, че си говорил с тях, но не ми спомена за заповедта. — Старецът изслуша внимателно обяснението на Ерагон. — Значи си имат някакъв водач?

Младежът кимна.

— И ти просто така отхвърли исканията му, обиди го и нападна подчинените му? Наистина не може да стане по-зле. Ако беше убил ургалите, можеше и да минеш незабелязано, но вече няма начин. Поздравления, успя да настроиш срещу себе си едни от най-могъщите създания в Алагезия.

— Добре де, сгреших.

— Да, сгреши — кимна Бром. — Повече се тревожа за това кой е този водач.

— Какво ще правим сега?

Последва дълго, тягостно мълчание.

— Ръката ти ще оздравее за около две седмици. Тъкмо ще имам време да ти набия малко чувство за отговорност в главата. Предполагам, че вината е отчасти моя. Учих те как да правиш нещата, а не кога трябва. Понякога има нужда от съобразителност, която определено ти липсва. Цялата магия на Алагезия няма да ти помогне, ако не знаеш кога да я използваш.

— Но все пак ще продължим към Драс-Леона, нали?

— Да, може да потърсим Ра’зак, но няма смисъл да ги намираме, ако не си оздравял. В състояние ли си да яздиш?

— Мисля, че да.

— Добре, тогава ще успеем да изминем няколко мили, докато се стъмни.

— Къде са Кадок и Снежноплам?

— В края на гората. Оставих ги да пасат на воля.

Докато отиваха към конете, Сапфира се обърна към Ерагон:

— Ако ми беше казал какво мислиш да правиш, нямаше да ти позволя. Щях да настоявам да убием ургалите. Съгласих се само защото смятах, че знаеш какво вършиш.

— Не искам да го обсъждаме.

— Както желаеш.

Ездата бе тежка и мъчителна. Ако беше сам, Ерагон щеше да спре, но не смееше да се оплаква в присъствието на Бром. Старецът започна да го изпитва за различни ситуации, включващи ургали, магия и Сапфира. Младежът откри, че е възможно да измъчват едновременно тялото и ума му, сгреши повечето от отговорите и се ядоса.