е била в ръцете на Галбаторикс.

— Не се ли радваш, че се махна от Карвахол? Ако беше останал, щеше да пропуснеш цял куп приключения.

Когато спряха за вечеря, Ерагон остави Бром и отиде да потърси вода. Търкаше ръце да се стопли, като се ослушваше за шума на някоя рекичка.

Отдалечи се от лагера и откри едно поточе. Някаква необичайна следа на другия бряг привлече вниманието му. Ерагон реши да задоволи любопитството си и прескочи потока. Падна върху една мокра скала и кракът му се подхлъзна на покриващия я мъх. Той се опита да омекоти падането си с ръце, но чу някакво пукане в дясната си китка при удара в земята.

Очите му се изпълниха със сълзи от внезапната болка, а от устата му излетя цял куп ругатни.

— Ерагон! Какво става?

— Счупих си ръката, ама че тъпо паднах.

— Идвам!

— Не, недей, ще се оправя. Не идвай. Дърветата са твърде нагъсто, за да минеш през тях.

Сапфира му изпрати образ как изтръгва дърветата, за да се добере до него.

Ерагон изръмжа и се изправи. Отпечатъкът се намираше съвсем наблизо и беше оставен от тежък, подкован ботуш. Спомняше си за тези следи, които бяха пръснати около Язуак. Ургал! Трябваше да се махне оттук, защото нямаше меч, а не можеше да стреля с една ръка.

— Сапфира! Ургали! Пази Бром!

Младежът прескочи потока и се затича към лагера, стиснал дръжката на ножа си. „Дано да е само един!“

Достигна бивака и приклекна, за да избегне опашката на Сапфира.

— Ей, стига! Аз съм!

— Опа. — Сапфира беше скръстила криле пред гърдите си като стена.

— Опа ли? — изръмжа Ерагон. — Щеше да ме убиеш! Къде е Бром?

— Тук съм — чу се гласът на стареца иззад крилете. — Кажи на лудия си дракон да ме пусне, че не иска да ме слуша.

— Пусни го. Не му ли обясни?

— Не. Ти каза да го пазя. — Тя вдигна криле и Бром се измъкна.

— Открих следа от ургал. Оставена е преди малко.

— Оседлавай конете. Трябва да тръгваме.

— Старецът загаси огъня, но забеляза, че Ерагон не помръдва.

— Какво ти е на ръката?

— Счупих си китката.

Бром изруга и оседла Кадок.

— Ще трябва да я шинираме, когато спрем. Опитай се да не мърдаш много — каза старецът и се обърна към Сапфира: — Вече е почти тъмно, така че лети над нас. Ако ургалите се покажат, ще размислят, преди да ни нападнат.

— Дано, иначе няма да могат да мислят никога повече.

Ставаше все по-тъмно и конете бяха уморени, но те ги пришпорваха непрекъснато. Ръката на Ерагон беше подута и почервеняла. На около миля от лагера Бром се спря.

— Слушай. — Младежът се ослуша и долови звука на рог в далечината.

— Сигурно са открили бивака и следите на Сапфира. Сега вече ще ни преследват. Никога не оставят плячката да им се измъкне. Още два рога прозвучаха, този път по-наблизо.

— Трябва да бягаме — каза Бром и повика Сапфира. — Остави Кадок и тръгвай с нея. Така ще е по- безопасно.

— Ами ти?

— Ще се оправя някак. Тръгвай!

Ерагон се качи на Сапфира и се издигна над галопиращите коне. Роговете се дочуха още няколко пъти, след което прекъснаха. Бром пришпорваше конете с всички сили.

„Къде ли отидоха ургалите?“ — чудеше се Ерагон. Зовът се разнесе отново, но този път от по-далечно разстояние. Той въздъхна и забеляза Бром да забавя ход на земята.

— Беше на косъм — обърна се младежът към дракона.

— Да, но не бива да спираме, докато — Сапфира беше прекъсната от звука на рог, който долетя от земята под тях. Ерагон подскочи от изненада, а Бром отново пришпори Снежноплам. Ургалите изскочиха на пътя и започнаха бързо да скъсяват разстоянието.

— Трябва да направим нещо! — възкликна Ерагон.

— Какво?

— Кацни пред тях!

— Да не си полудял?

— Приземи се! Знам какво правя. Няма време. Ще настигнат Бром.

— Добре.

Сапфира прелетя над ургалите, завъртя се и кацна. Ерагон докосна енергията в съзнанието си и се приготви да я използва.

Ургалите извикаха стреснато и дръпнаха юздите на конете си, след което измъкнаха оръжия. На лицата им беше изписана нечовешка омраза. Бяха дванайсет, все здрави и безумно грозни. Ерагон се учуди, че не побягнаха. Беше се надявал, че видът на дракона ще ги уплаши. „Какво чакат? Ще ни нападат ли или не?“

— Господарят ни иска да говори с тебе, човеко! — извика най-едрият от ургалите с дълбок глас.

— Това е капан. Не го слушай.

— Нека поне да разберем какво се опитва да каже.

— Кой е твоят господар?

— Жалък червей като тебе не заслужава да чуе името му. Той управлява земята и небето. Ти си само прашинка за него. Но все пак трябва да те заведем жив. Радвай се!

— Няма да тръгна с вас. На каквото и да служите — Сянка, ургал или някакво друго чудовище, — кажете му, че нямам желание да говоря с него.

— Правиш грешка. Невъзможно е да му избягаш. Рано или късно ще застанеш пред него. Ако се съпротивляваш, ще изкараш последните си мигове в агония.

Ерагон се учуди кой ли е събрал ургалите под едно знаме. Дали пък не се появяваше нова сила освен Империята и Варден?

— Задръж си предложението. Не можеш да ме уплашиш.

— Тогава ще трябва да те завлечем насила! — Водачът на ургалите махна с ръка и чудовищата се впуснаха в атака.

— Джиерда! — изкрещя Ерагон и вдигна дясната си длан.

Сапфира се опита да го предупреди, но беше късно. Ярки лъчи пронизаха ургалите и ги запратиха бездиханни към близките дървета.

Ерагон почувства как силата му изтича и се свлече на земята. Осъзна, че е отишъл твърде далеч. Енергията, която беше изразходвал, щеше да се окаже прекалено много. Със замъглен поглед забеляза един от ургалите, който се приближаваше към Сапфира. Опита се да я предупреди, но не можа. Чудовището се промъкна и вдигна меч. Драконът се завъртя светкавично и го разкъса, като опръска земята с кръв.

Сапфира се наведе над Ерагон, вдигна го внимателно с ноктите си и полетя. Той изпадна в унес и не усети кога са кацнали. Чу гласа на Бром, но не разбра думите и скоро потъна в тежък сън.

Ерагон се завъртя под завивките и бавно отвори очи. „Как попаднах тук?“ Младежът отметна одеялото и почувства нещо твърдо на дясната си ръка. Опита да помръдне китката си и извика от болка.