Помисли си, че не би му харесало да го затворят тук. Джеод излезе напред и се приближи до портите, като се стараеше да изглежда спокоен. Той почука и се отдръпна назад.

Едно малко прозорче се отвори и оттам се подаде лицето на стража. Ерагон усети силна миризма на ром в дъха му.

— К’во?

— Трябва да влезем вътре — отвърна Джеод.

— Че за к’во? — попита войникът и ги огледа по-внимателно.

— Момчето е забравило нещо важно в кантората ми. Трябва да го прибере незабавно. Ерагон сведе глава и си придаде вид на засрамен. Стражът се намръщи, нетърпелив да се завърне към бутилката си.

— Хубуу. Само го ошамарете и от мене.

— Разбира се — побърза да го увери Джеод.

Пазачът отвори по-малката вратичка в портата и ги пусна да влязат, а Бром му подаде няколко монети. Мъжът благодари и се отдалечи с клатушкане. Щом се скри от погледа им, Ерагон извади лъка си от калъфа. Джеод махна с ръка и бързо ги поведе към главната постройка. Стигнаха до стаята с архива безпрепятствено. Бром сложи ръка на бравата и измърмори няколко думи, които младежът не позна. Вратата се отвори с леко скърцане. Старецът грабна една факла от стената и тримата се вмъкнаха вътре, притваряйки я зад себе си.

Тясната стая беше пълна с рафтове, на които лежаха натрупани свитъци. На отсрещната стена се виждаше малък прозорец с метални решетки. Джеод се промъкна покрай рафтовете и спря в дъното на стаята.

— Ето тук. Това са документите от последните пет години. Датата е отбелязана с малък восъчен печат в ъгъла.

— Сега какво ще правим? — попита Ерагон, доволен, че са стигнали дотук, без да ги разкрият.

— Ще започнем от върха и ще слизаме надолу — отвърна Джеод. — Някои свитъци са само за данъците. Те не ни трябват. Търсете такива, в които се споменава масло от Сеитр. Каквото откриете, го записвайте на този лист, за да може после да сравним информацията.

Бром грабна един наръч свитъци и ги разстла на пода. След това седна, избра си един и се зачете. Ерагон последва примера му, но се настани така, че да може да наблюдава вратата. Четенето се оказа доста трудно, тъй като ръкописните букви бяха по-трудни от печатните книги на Джеод.

Въпреки че отхвърляха някои от документите веднага, работата беше доста тежка и напредваха бавно, защото записваха всяка пратка на масло, която откриеха.

Навън беше тихо. Само от време на време се дочуваха стъпките на патрулите. Внезапно космите по тила на Ерагон настръхнаха. Той се опита да продължи работата, но чувството остана. Младежът погледна нагоре и се стъписа. Едно малко момче пълзеше по перваза на прозореца. Очите му бяха леко дръпнати, а около рошавата му коса беше увит венец от растения.

— Имате ли нужда от помощ?

Ерагон се ококори. Гласът звучеше като гласа на Солембум.

— Ти ли си?

— Аз ли съм?

— Ако не ме лъжат очите, наистина си ти.

Момчето се усмихна и показа острите си зъби.

— Външният ми вид не променя моята същност. Все пак съм котколак.

— Какво правиш тук?

— Зависи какво правите тук вие. Ако четете тези свитъци просто така, то за моето идване няма причина. Но ако правите нещо незаконно и искате да се измъкнете, мога да ви предупредя, че пазачът, когото подкупихте, току-що разказа за вас на смяната си. Така че в момента ви търсят.

— Благодаря ти, че ми каза.

— Казах ли ти? Вярно, че ти казах. Ами тогава вземи се възползвай от това. Момчето се изправи и отметна коса.

— Чакай. Какво означаваше онова за дървото и хранилището, което спомена вчера.

— Това, което ти казах.

Ерагон искаше да зададе още въпроси, но котколакът изчезна от прозореца.

— Войниците ни търсят.

— Откъде знаеш? — попита Бром.

— Чувам ги. Току-що смениха онзи на портата и научиха за нас. Трябва да се махаме. Вероятно вече са открили, че кантората на Джеод е празна.

— Сигурен ли си?

— Да! — отвърна Ерагон нетърпеливо. — Скоро ще ни намерят.

— Няма значение. Първо трябва да свършим с това — заяви Бром и взе друг документ.

През следващите няколко минути те прегледаха останалите свитъци. Щом свършиха, старецът ги върна на рафтовете, Джеод прибра записките, а Ерагон взе факлата. Тримата излязоха и затвориха, но в този момент в коридора се разнесоха стъпките на войниците.

— По дяволите! Забравих да заключа — изсъска Бром и постави ръка на бравата. Ключалката щракна в момента, когато се появиха трима въоръжени стражи.

— Хей! Махнете се оттам! — извика единият и пристъпи напред. — Защо се опитвате да влезете в архива?

— Опасявам се, че сбъркахме пътя — отвърна Джеод с напрегнат глас.

Войникът го изгледа с подозрение и се обърна към подчинените си.

— Проверете стаята.

— Заключена е, сър. Водачът потърка брадичката си.

— Хм. Не знам какво сте намислили, но щом вратата е заключена, сте свободни да си вървите. Хайде, ще ви изпроводим. Войниците ги обградиха и се насочиха към портата.

„Не мога да повярвам, те ни помагат да се измъкнем!“

— Хайде, махайте се! Ако имате работа тук, елате на сутринта.

— Разбира се — отвърна Джеод.

Ерагон усещаше злобните погледи на стражите, докато излизаха от замъка. Щом портите се затвориха, на лицето му разцъфна широка усмивка и той подскочи доволно.

— Изчакай да се върнем в къщата. Тогава ще празнуваме — сряза го Бром. Тримата забързаха по обратния път и скоро бяха в кабинета на Джеод.

— Направихме го! — възкликна Ерагон.

— Да, но сега трябва да видим дали си струваше усилията — отвърна Бром.

Търговецът измъкна една широка карта на Алагезия и я разстла върху бюрото.

Западната част на картата бе заета от океана. По крайбрежието се простираше дългата верига на Гръбнака. В центъра беше разположена пустинята Хадарак, а източният край беше празен. Някъде в тази пустош се криеше общността Варден. На юг се намираше Сурда — малка държава, която се беше отделила при рухването на Ездачите. Ерагон беше чувал слухове, че Сурда тайно подкрепя Варден.

До източната граница на Сурда лежаха планините Беор. Младежът бе чувал много истории, включително, че са десетина пъти по-високи от Гръбнака, но не им вярваше. На изток от планините картата беше празна.

По крайбрежието на Сурда имаше пет острова: Ниа, Парлим, Уден, Илиум и Бийрланд. Ниа беше просто една скала, но на най-широкия — Бийрланд, имаше градче. По на север, близо до Теирм, се намираше скалистият Шарктуут. В горния край на картата имаше още един остров във формата на разперена ръка. Ерагон го познаваше и без да поглежда. Вроенгард, домът на Ездачите. Някога славно място, а сега опустошен и безлюден. В центъра му се намираше изоставеният град Дору Ареаба.

Карвахол беше една малка точица в края на долината Паланкар. На запад от него, отвъд равнините, се простираше легендарната гора Ду Велденварден. Както и при планините Беор, източният край на гората не беше отбелязан. Част от покрайнините на Ду Велденварден бяха населени, но сърцевината й оставаше загадъчна и неизследвана. Гората беше по-дива от Гръбнака и малцина се осмеляваха да навлязат в