едно време. Освен това, дори да знаех, нямаше да ти кажа. Предсказанието си беше само за нея. Много я натъжи. Още си спомням мъката на лицето й.

Ерагон стисна зъби, за да запази контрол над емоциите си.

— Защо се оплакваш от паметта си? Не изглеждаш толкова стара.

— Поласкана съм, но не се заблуждавай. Много по-стара съм, отколкото изглеждам. Младежкият ми вид се дължи на това, че се изхранвам предимно с билки, когато няма какво да се яде.

Ерагон се засмя и си пое дълбоко дъх. „Ако това е била майка ми и е имала смелостта да научи бъдещето си, аз също ще мога“.

— Хвърли костите за мене.

Лицето на Анджела се смръщи, но тя затвори очи и започна да мърмори нещо. След това извика силно: Ма-нин! Вирда! Хугин!, и хвърли костите върху плата.

Думите прозвучаха в ушите на Ерагон и той разпозна, че са на древния език. Явно Анджела беше вещица и това наистина щеше да е предсказване на бъдещето. Минутите се точеха бавно, докато тя разучаваше разпилените кости.

Най-накрая се изправи и въздъхна, след което измъкна една манерка отнякъде.

— Искаш ли?

Ерагон поклати глава.

— Това е най-трудното гадаене, което съм правила. Беше прав. Наистина е почти невъзможно да се предскаже бъдещето ти. Досега не съм виждала човек с толкова заплетена и облачна съдба. Все пак успях да разбера някои неща.

Солембум отново се качи на масата и ги изгледа. Анджела посочи една от костите:

— Ще започнем оттук, защото е най-лесно за разбиране.

Символът на костта беше дълга хоризонтална линия, оградена с кръг.

— Безкрайност или дълъг живот. За пръв път виждам да се падне в нечие бъдеще. По принцип се пада брястът, което означава, че човек ще живее доста дълго. Не знам дали това значи, че ще живееш вечно или просто необичайно дълго. Във всеки случай, очакват те още много години. „Нищо изненадващо, нали съм Ездач“. Дали Анджела щеше да му казва само неща, които вече знаеше?

— Сега става по-трудно за разчитане. Ето тези трите. Пътеката, светкавицата и корабът лежат заедно на купчина. Досега не съм виждала такава комбинация, а само съм чувала за нея. Пътеката показва, че много пъти ще бъдеш изправян пред избор, и то още отсега. Виждам, че ще участваш в множество битки. Виждам могъщи сили, които ще се борят, за да насочват съдбата ти. Пред тебе лежат безброй пътища, но само един ще ти донесе щастие и мир. Внимавай да не изгубиш пътя си, защото ти си един от малцината наистина свободни да определят сами участта си. Това е дар, но и отговорност, по-тежка от вериги. Лицето й се натъжи.

— Светкавицата значи точно противоположното. Тя вещае гибел, макар да не виждам по какъв начин. Виждам смърт, която бързо приближава и ще ти донесе много мъка. Но пък краят на костта лежи върху кораба. Това е по-ясно. Ще ти се наложи да напуснеш тези земи завинаги. Не знам къде ще отидеш, но никога няма да се завърнеш в Алагезия. Няма измъкване от това.

Думите й уплашиха Ерагон.

„Още една смърт. Кого ли ще загубя сега? — Мислите му се насочиха към Роран и дома му. — Защо ли ще трябва да замина? И къде ще отида? Само елфите знаят дали има земи отвъд океана“.

— Следващата кост е по-лесна, пък и доста по-приятна.

Младежът се наведе и видя символа на роза, вплетена между сърповете на луни.

— Това вещае любов в бъдещето ти. Малко необикновена, понеже луната е магически символ, но ще е много дълбока. Не знам дали ще завърши добре, но любимата ти е от благороден произход. Тя е могъща, умна и несравнимо красива.

„Благородна? Как може да стане? Аз съм обикновен фермер“.

— Сега последните две кости, дървото и глогът, които се пресичат. Това означава само едно. Неприятности и предателство, което вероятно идва от собственото ти семейство.

— Роран не би сторил това! — възкликна Ерагон.

— Не знам. Но костите не лъжат.

Младежът се разколеба. Какви причини биха накарали Роран да се обърне срещу него? Анджела положи успокоително ръка на рамото му и отново предложи манерката. Този път Ерагон прие питието.

— След всичко това смъртта може да изглежда добре дошла — пошегува се той. „Роран да ме предаде? Не е възможно! Няма начин!“

— Навярно — отвърна тъжно Анджела и се усмихна леко. — Но не бива да се тревожиш още. Единственият начин бъдещето да ни нарани е, като ни кара да се страхуваме. След малко ще се почувстваш по-добре.

— Сигурно — отвърна Ерагон. „За съжаление нищо от това, което тя каза, няма смисъл, докато не се случи. Ако въобще се случи“. — Ти използваше думи на древния език.

— Какво ли не бих дала, за да видя как ще се развие тази история по-нататък. Ти говориш с котколак, знаеш за древния език и бъдещето ти е невероятно интересно. Рядко се случва млади мъже с окъсани дрехи и без пари да бъдат обичани от благородничка. Кой си ти?

Ерагон осъзна, че Солембум не й беше казал, че е Ездач.

— Аз съм Ерагон.

— Това твоята същност ли е, или твоето име?

— И двете — усмихна се младежът, като мислеше за първия Ездач.

— Сега ми е още по-интересно да видя как ще свърши тази история. Кой беше парцаливият мъж с тебе вчера?

Ерагон реши, че още едно име няма да навреди.

— Казва се Бром.

Анджела потърка очи, отпи още една глътка и се намръщи.

— О, този ли? Нямах идея!

— Какво има?

— Нищо, не се разстройвай. Той е известен сред жените с моята професия. Често се шегуваме със съдбата му.

— Не го обиждай! Той е много добър човек!

— Спокойно, спокойно. Знам това. Ако се срещнем отново на подходящо място, ще ти обясня. Междувременно трябва… — Тя спря, защото Солембум се намести между тях и се взря в Ерагон.

— Да?

— Слушай внимателно, ще ти кажа две неща. Когато дойде времето и имаш нужда от оръжие, потърси в корените на дървото Меноа. След това, когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при скалата Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите.

Солембум се отдалечи грациозно, преди младежът да му зададе въпрос. Анджела отбеляза:

— Не знам какво ти е казал, а и не искам да знам. Думите му са предназначени само за тебе и не бива да ги споделяш с никого.

— Май е време да тръгвам.

— Както искаш — усмихна се Анджела. — Може да дойдеш пак, когато пожелаеш. Особено ако имаш нужда от някоя билка. А сега върви. Очевидно имаш доста да мислиш.

— Да — отвърна Ерагон и се насочи към вратата. — Благодаря ти за предсказанието.

— Няма защо.

Младежът излезе от магазина и се спря на улицата, като примижа, докато очите му свикнат с ярката светлина. Отне му няколко минути да се успокои и да осмисли наученото. В крайна сметка реши и с бързи крачки се насочи извън Теирм, към скривалището на Сапфира.

Достигна до скалата и я извика. Тя се спусна и бързо го пренесе до върха. Когато се увери, че са в безопасност, Ерагон й разказа за събитията от деня.

— Май Бром е прав. Имам талант да се набърквам в неприятности.

— Трябва да запомниш това, което ти е казал Солембум. Много е важно.