Повечето магазини бяха разположени покрай крепостната стена, а този бе сгушен в квартала на богаташите. Младежът се приближи да хвърли поглед през прозорците, но те бяха закрити от плътни завеси. Това възбуди любопитството му и той влезе вътре.

В началото не можа да види нищо, тъй като помещението бе доста тъмно, но постепенно очите му привикнаха с мътната светлина, която се процеждаше през прозорците. Една шарена птичка с дълга опашка и остър клюн го изгледа с интерес от клетката си. По стените се спускаха лози, а на пода имаше саксия с голямо жълто цвете. На масата лежаха различни хаванчета и купички, както и кристална топка за предсказване на бъдещето.

Ерагон се приближи към масата, като внимаваше да не настъпи разпилените по пода предмети.

Две червени очи просветнаха от тъмното и една огромна котка скочи върху масата. Тялото й беше здраво, а лапите — доста по-големи от обичайното. От устата й стърчаха бели зъби, а ушите й бяха покрити с гъсти черни косми. Въобще не приличаше на другите котки, които Ерагон бе виждал. Създанието го изгледа с притворени очи и размаха опашка. Младежът внимателно се пресегна, докосна котката със съзнанието си и се опита да обясни, че е приятел.

— Не е нужно да правиш това.

Ерагон се огледа стреснато. Животното не му обърна внимание и продължи да ближе лапите си.

— Сапфира? Къде си?

Никой не отговори. Младежът се наведе към масата и докосна нещо, което приличаше на дървен жезъл.

— Това не е много умно.

— Стига игрички, Сапфира!

Внезапно тялото му се разтърси и той падна на земята, разтреперан. Докато се бореше за глътка въздух, болката постепенно отмина. Котката скочи на пода и го погледна.

— Не си много умен за Драконов ездач. Предупредих те.

— Ти ли говориш?

— А кой друг?

— Но ти си просто обикновена котка!

Животното се качи на гърдите му и го изгледа с блестящи очи. Ерагон понечи да се изправи, но котката изръмжа и показа зъбите си.

— Приличам ли ти на останалите котки?

— Не.

— Тогава защо ме смяташ за една от тях? Явно образованието ти куца. Аз съм котколак3. Малцина сме останали, но дори глупаво фермерче като тебе трябва да е чувало за нас.

— Не знаех, че съществувате.

Котколак! Ерагон трябваше да се смята за късметлия. Тези същества се срещаха в много истории и даваха полезни съвети. Според легендите те можели да използват магии, живеели по-дълго от хората и казвали по-малко, отколкото знаят.

— Знанието няма нищо общо със съществуването. И аз не знаех за тебе, преди да се домъкнеш и да развалиш дрямката ми. Но това не означава, че не си съществувал и преди това.

— Съжалявам, ако съм те обезпокоил.

— Така или иначе щях да ставам. — Котколакът се върна на масата и близна лапата си. — Ако бях на твое място, щях да оставя жезъла. След няколко секунди пак ще те тресне.

Ерагон бързо върна предмета на мястото му.

— Какво е това?

— Обикновен, скучен артефакт, за разлика от мене.

— А за какво служи?

— Преди малко сам разбра.

Котколакът свърши с почистването на крайниците си, върна се на мястото, където спеше, и затвори очи.

— Чакай — каза Ерагон. — Как се казваш?

— Имам много имена, но ако питаш за истинското ми име, ще трябва да го потърсиш другаде. Можеш да ме наричаш Солембум.

— Благодаря ти.

Вратата на магазина се отвори и влезе Анджела; тя носеше торба с билки. Очите й се насочиха с притеснение към Солембум.

— Казва, че си разговарял с него.

— И ти ли можеш да го разбираш?

— Разбира се, макар и невинаги. — Тя остави растенията на масата и се обърна към младежа: — Харесва те, а това е необичайно. По принцип не обича да се показва на клиентите. Твърди, че в тебе имало потенциал.

— Благодаря.

— Това, произнесено от него, е голям комплимент. Ти си третият човек, който е идвал тук и е говорил с него. Досега са успявали само една жена и един сляп просяк. Но аз не държа този магазин само за да си говоря с хората. Има ли нещо специално, което търсиш, или просто си дошъл да разгледаш?

— Само гледам — отвърна Ерагон, който продължаваше да мисли за котколака. — Не мисля, че имам нужда от някакви билки.

— Аз имам и други неща — засмя се Анджела. — Глупавите богаташи ми плащат за любовни отвари, макар да не давам гаранция, че ще подействат. Ти обаче едва ли имаш нужда от подобни глупости. Какво ще кажеш за предсказване на бъдещето? И в това ме бива доста.

— Не, не — засмя се Ерагон. — Боя се, че моето бъдеще не е никак лесно за разгадаване. Пък и нямам пари.

Анджела посочи към кристалната топка на масата.

— Това е само за ефект. Всъщност не върши никаква работа. Но имам нещо друго. Изчакай един момент.

Тя се насочи към задната част на магазина и се върна с една кожена торбичка.

— Тези не съм ги използвала от години. Бях забравила къде съм ги сложила. Сядай и да видим какво те чака.

Ерагон придърпа един стол и седна. Анджела извади парче плат и го разстла на масата, след което измъкна от торбата шепа кости, големи колкото пръст и покрити със странни руни.

— Това са кости от дракон. Не ме питай откъде ги имам. Така или иначе няма да ти кажа. За разлика от чаените листа, кристалните топки и картите, в костите наистина има сила. Те не лъжат, макар че тълкуването по тях е сложно. Ако искаш, ще ти гледам. Но да разбереш съдбата си, може да се окаже ужасно. Трябва да си сигурен, ако решиш.

Ерагон погледна косите и се ужаси за момент. Пред него лежеше някой от предците на Сапфира.

„Да знаеш съдбата си. Как да взема това решение, като нямам представа дали ще ми хареса това, което чуя? Хората правилно са казали — невежеството е блаженство“.

— Защо ми предлагаш това?

— Заради Солембум. Може и да е груб, но фактът, че е говорил с тебе, те прави специален. Все пак той е котколак. Предложих това и на предните двама, с които той говори. Само жената се съгласи. Името й беше Селена. Тя съжали за предсказанието. Бъдещето й бе болезнено и неприятно. Едва ли ми е повярвала, поне в началото.

Очите на Ерагон се насълзиха. Това беше името на майка му.

„Възможно ли е да е била тя? Нима съдбата й е била толкова ужасна, че е трябвало да ме изостави?“

— Помниш ли нещо от бъдещето й?

— Беше много отдавна. — Анджела въздъхна и поклати глава. — Паметта ми вече не е така силна, както