— Откъде знаеш?

— Не съм сигурна, но думите му ми звучат познато. В никакъв случай не бива да ги забравяме.

— Дали трябва да кажа на Бром?

— Това ще решиш ти, но не мисля, че той има право да знае бъдещето ти. А думите на Солембум само ще повдигнат въпроси, на които може да не искаш да отговаряш. Мислиш ли, че можеш да го излъжеш?

— Не. Май е по-добре да не казвам нищо. Притеснявам се, че е изключително важно да го крия.

Двамата си поговориха и изчакаха да се свечери. След това Ерагон се спусна към Теирм и скоро чукаше на вратата на Джеод.

— Нийл върна ли се?

— Да, господине. Мисля, че е в кабинета.

— Благодаря — отвърна Ерагон и се отправи към стаята. Бром седеше на един стол и пушеше.

— Как мина?

— Ужасно! — изръмжа старецът.

— Значи си говорил с Бранд?

— Говорих, но нямаше полза. Този човек е от най-лошия вид бюрократи. Подчинява се на всички правила, а когато е в затруднение, измисля свои и си вярва, че го прави за добро.

— Значи няма да ни позволи да видим архива?

— Не. Не можах да го убедя по никакъв начин. Дори отказа подкуп! При това доста солиден. Досега не бях срещал благородник, който да не е корумпиран. А сега, когато видях, определено предпочитам да са алчни негодници.

— И какво ще правим? — попита Ерагон, когато Бром се успокои.

— Другата седмица ще те уча да четеш.

— А след това?

— След това ще направим на Бранд една малка изненада.

Ерагон се опита да узнае подробности, но старецът остана безмълвен.

Вечеряха в една малка трапезария. Джеод стоеше от едната страна на масата, а намръщената Хелън — от другата. Ерагон и Бром бяха разположени на дългата страна и покрай тях имаше няколко празни стола. Момчето нямаше нищо против празното пространство, което сякаш го пазеше от изпълнените с ненавист погледи на домакинята.

Храната беше поднесена и четиримата започнаха да вечерят мълчаливо. „Присъствал съм на погребения, които са по-весели“.

И наистина си спомни за няколко погребения в Карвахол, които не бяха толкова студени. Направо можеше да почувства неприязънта, която извираше от Хелън по време на вечерята.

Бром надраска една руна на пергамента и го показа на Ерагон.

— Това е буквата, „а“. Научи я.

С това уроците по четене започнаха. Бяха трудни и изстискваха интелекта му, но Ерагон се забавляваше. При цялото свободно време, с което разполагаше, и добрия, макар и нетърпелив учител, той напредваше доста бързо.

Всеки ден ставаше, закусваше и се качваше в кабинета, където прекарваше деня в опити да запомни буквите и тяхното произношение.

Преди вечеря двамата с Бром отиваха в задния двор и се дуелираха. Понякога се събираше цяла тълпа от слуги и деца да наблюдава интересните двубои. След това, ако имаше време, Ерагон се качваше в стаята си и тренираше различни магии, като винаги гледаше прозорецът да е затворен и завесите да са спуснати.

Притесняваше се единствено за Сапфира. Посещаваше я всяка вечер, но времето, което прекарваха заедно, беше недостатъчно и за двамата. През деня драконът ловуваше надалеч, за да не събуди подозрения в града. Ерагон се опитваше да й помогне, но знаеше, че единственият начин да я избави от глада и самотата беше да заминат час по-скоро.

Всеки ден из Теирм се чуваха все по-обезпокоителни новини. Говореше се за ужасяващи нападения по крайбрежието. Носеха се слухове, че богати хора изчезвали нощем от леглата си, а на сутринта били откривани обезобразените им трупове. Ерагон често чуваше Бром и Джеод да обсъждат тези събития, но и двамата млъкваха, щом се приближеше до тях.

Дните минаваха бързо и скоро седмицата беше зад гърба им. Младежът вече сричаше бавно и се оправяше почти без помощ. Един следобед Бром извика Джеод и Ерагон в кабинета и кимна към момчето.

— Сега, след като и ти можеш да помагаш, мисля, че е време да действаме.

— Какво си наумил? — попита Ерагон.

По лицето на Бром разцъфна широка усмивка.

— Познавам този поглед — изстена Джеод. — Последния път, когато гледаше така, ни въвлече в големи неприятности.

— Преувеличаваш малко, но си прав. Добре, ето какво ще направим. Ерагон се върна в стаята си и се свърза със Сапфира. — Тръгваме тази нощ или утре.

— Доста неочаквано. Сигурен ли си, че няма да пострадаш в това начинание?

— Не знам. Може да се наложи да напуснем града с войници по петите. Обаче всичко ще бъде наред. Ние с Бром сме добри бойци, а и използваме магия.

Той легна на леглото и се загледа в тавана. Ръцете му трепереха, а в гърлото си усещаше някаква буца.

„Не искам да напускам Теирм. Тук прекарах няколко почти нормални дни. Омръзна ми непрекъснато да бягам и да се крия. Но докато съм със Сапфира, това е неизбежно“.

Скоро се унесе и засънува. Някои сънища бяха ужасяващи, а в други се смееше. След това нещо се промени — сякаш отваряше очи за пръв път.

Видя млада, тъжна жена, окована в мрачна килия. Лунните лъчи проникваха през малкото прозорче в стената и осветяваха лицето й. Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й като течен диамант. Ерагон заплака в съня си.

Ерагон се събуди по залез-слънце. Оранжевочервените лъчи проникваха в стаята и падаха на леглото, като затопляха приятно гърба му. Време беше! Той преметна лъка и колчана си на рамо, но реши да остави Зар’рок. Мечът само щеше да го бави, а и още не беше привикнал да си служи с него. Ако се наложеше да се сбие с някого, щеше да разчита на стрели и магия. Изчака нервно, докато светлината съвсем избледнее, и почука на стаята на Бром.

Джеод ги очакваше навън, облечен в черни дрехи. На кръста му висеше изящна рапира. Бром погледна рапирата и отбеляза:

— Тоя готварски шиш е твърде тънък за истински бой. Какво ще правиш, ако срещу тебе излезе някой с двуръчен меч или боздуган?

— Помисли малко. Стражите не носят боздугани. Освен това този „готварски шиш“ е много по-бърз от двуръчния меч.

— Животът си е твой — сви рамене Бром.

Тримата тръгнаха по улицата към замъка, като се стараеха да избягват патрулите. Докато минаваха покрай магазина на Анджела, Ерагон зърна някаква сянка на покрива и усети, че дланта го сърби. Погледна отново нагоре, но не видя никого.

Бром ги поведе към външната стена на Теирм. Високите кули на замъка накараха Ерагон да потръпне.