— Все едно не знам — измърмори Ерагон и се измъкна от скривалището си. Върна се в „Златното кълбо“, събра багажа и изведе оседланите коне на улицата. Бром се появи след няколко минути с тояга в ръка.

— Какво стана? — попита той.

— Бях в катедралата, когато се появиха Ра’зак. Тичах с всички сили, но сигурно скоро ще бъдат тук. Трябва да се махнем от града.

— Да тръгваме, преди да са затворили вратите, ако вече не са го сторили — каза Бром. — Ако портите са затворени, ще ни бъде доста трудно. Гледай да не се отделяш от мене.

Ерагон забеляза една група войници, които си пробиваха път по улицата. Старецът изруга и потегли в галоп. На няколко пъти щяха да се пребият по тесните улички. Портите бяха почти затворени, а пред тях във верига стояха копиеносци, които преграждаха пътя.

— Ще ни убият!

— Трябва да се опитаме да преминем. Аз ще се справя с войниците, а ти се заеми с портите.

Ерагон кимна и смушка Кадок с пети. Стражите ги забелязаха и снижиха пиките си към връхлитащите коне. Когато наближиха, Бром вдигна ръка и изрече няколко думи. Войниците започнаха да падат един след друг, сякаш нещо подкосяваше краката им. Пролуката между портите ставаше все по-малка.

— Ду гринд хъолдр! — извика младежът с надеждата магията да не се окаже твърде трудна.

Вратите потрепериха и спряха, докато Бром и Ерагон прелетяха покрай тях, а после се затвориха с трясък.

Младежът бе залят от очаквана умора, но продължи да язди. Бром го наблюдаваше угрижено. Сапфира ги очакваше в покрайнините на града, скрита зад няколко дървета. Очите й светеха, а опашката й гневно потрепваше.

— Язди нея — каза старецът. — И този път стой във въздуха, независимо какво става с мене. Тръгвам на юг. Следвайте ме. Вече няма значение дали ще ви видят. Ерагон бързо се покачи на Сапфира и двамата се издигнаха.

— Добре ли си?

— Да. Но се отървах на косъм.

От ноздрите й излизаше дим. След малко тя каза:

— Цялото преследване беше безсмислено.

— Права си. Ако трябваше да се бия само с Ра’зак, щях да остана, но не можех да се справя с толкова войници!

— Вече ще говорят за нас. Няма да е лесно да се измъкнем от Империята.

— Така е.

Те летяха бързо, ниско над пътя. Езерото Леона се смаляваше зад тях. Земята беше суха и камениста, пълна с храсталаци и кактуси. Небето беше закрито от облаци. В далечината проблясваха светкавици. Вятърът се усили и Сапфира кацна пред Бром.

— Какво става?

— Вятърът е твърде силен.

— Не е толкова зле.

— Горе е различно — отвърна Ерагон и посочи небето.

Бром изруга и му подаде юздите на Кадок. Продължиха по земя, въпреки че Сапфира беше малко по- бавна от конете.

Бурята се разрастваше, във въздуха се носеше прахоляк. Наложи се да увият кърпи около лицата си, за да се предпазят. Ерагон се надяваше, че ще завали, за да се заличат следите им.

Спускащият се мрак ги принуди да спрат. Отклониха се от пътя и направиха бивак между две скали. Беше твърде опасно да палят огън, затова вечеряха със студена храна и се сгушиха до Сапфира.

— Как са ни открили? — попита Ерагон.

— Слугите ме предупредиха, че може да има шпиони. — Бром се опита да запали лулата си, но се отказа. — Вероятно Табор е узнал за мене и е казал на Ра’зак.

— Вече не можем да се върнем в града, нали?

— Не и през следващите няколко години.

— В такъв случай вероятно трябва да примамим по някакъв начин Ра’зак навън. Ако се покажем със Сапфира, ще тръгнат да ни преследват.

— И ще вземат със себе си поне петдесет войници. Сега не е време да мислим за това. В момента трябва да се погрижим да оцелеем. Тази вечер ще е най-опасно, защото Ра’зак се справят по-добре в мрака. Трябва да пазим на смени.

— Добре — отвърна Ерагон и се изправи. Очите му засякоха някакво движение в тъмнината отстрани. Той пристъпи няколко крачки напред, като се опита да види нещо.

— Какво има? — попита Бром, докато нагласяше одеялата.

Младежът се вгледа в мрака и отстъпи.

— Не знам. Стори ми се, че видях нещо. Може би е било птица.

Внезапно черепът му избухна в болка и той чу ръмженето на Сапфира. След това се строполи на земята в безсъзнание.

Ерагон се събуди с глухо туптене в главата. Преряза го силна болка. Отвори очи и примигна, защото те се напълниха със сълзи, сякаш гледаше някаква ярка светлина. Опита се да стане, но откри, че ръцете му са вързани на гърба.

Обърна се бавно и видя ръцете на Бром. Двамата бяха вързани заедно.

„Жив е! Не биха вързали така мъртвец“.

Но кой ги беше пленил? Младежът се завъртя и забеляза чифт черни ботуши, които се приближаваха към него. Погледна нагоре и видя закачуленото лице на един Ра’зак. Опита се да изрече някаква дума, но се спря объркан. Не можеше да си спомни нищо. Отново напрегна ума си, но без резултат.

— Упойката дейссства — засмя се съществото. — Няма да ни сссъздаваш повече неприятносссти.

Ерагон чу някакво дрънчене и забеляза другия Ра’зак, който слагаше намордник на Сапфира. Крилете и краката й бяха оковани с черни вериги. Младежът опита да се свърже с нея, но не почувства нищо.

— Тя стана много поссслушна, щом заплашихме да те убием. — Чудовището се наведе и започна да рови в багажа им, докато се натъкна на Зар’рок. — Прекалено красссив меч за толкова незначителен човек. Може би ще го задържа. Ако се държиш добре, госссподарят ще разреши да го почиссстваш. — Дъхът му миришеше на сурово месо.

Съществото повъртя меча в ръце и забеляза символа на ножницата. Спътникът му също се приближи и двамата засъскаха на непознат език.

— О, да, ти ще ссслужиш добре на госссподаря.

— Първо ще ви убия — заяви Ерагон.

— О, не. Ние сссме твърде ценни. Докато тебе лесссно ще те прежали.

Откъм Сапфира се дочу гневно ръмжене, но Ра’зак не обърнаха внимание.

Бром изстена и се претърколи. Едно от съществата го сграбчи и го обърна по гръб.

— Вече ссспря да дейссства.

— Дай му още.

— Иссскаш ли направо да го убием? — предложи по-ниският. — Сссамо сссъздава проблеми.

— Иссскам, но заповедите на краля бяха да ги заловим живи.

— Може да кажем, че е загинал, докато сссме ги залавяли.

— Ами ссс другия какво да сссторим? Ако ни издаде?

— Няма да посссмее — засмя се съществото и извади закривен кинжал.

— Сссъгласен сссъм.

Двамата вдигнаха Бром и го завлякоха до средата на лагера. Ерагон наблюдаваше с нарастващо притеснение.

„Трябва да се освободя!“