Напъна с всичка сила въжетата, но те бяха стегнати здраво.

— Сссвършено е ссс тебе — каза високият Ра’зак и вдигна меча си. Спря се и подуши въздуха, сякаш нещо го притесняваше.

Другият изръмжа, дръпна главата на Бром назад и опря кинжала си към оголеното му гърло. В този момент се чу леко бръмчене, последвано от вик. Една стрела се заби в рамото на съществото. Чудовището до Ерагон се хвърли на земята и така избягна втората стрела на косъм. Притича до ранения си спътник и двамата се загледаха в мрака. Бром се изправи бавно.

— Залегни! — изкрещя младежът.

Бром се поклати и започна да се тътри към Ерагон. Още няколко стрели долетяха и принудиха Ра’зак да се скрият зад едни скали. След малко стрелите долетяха от другата страна. Изненаданите същества реагираха бавно и бяха ранени на няколко места.

По-малкият изпищя, побягна към пътя и ритна Ерагон, докато минаваше покрай него. Спътникът му се поколеба, после грабна кинжала от земята и го последва. Преди да се скрие, се обърна и запрати силно камата към младежа.

Бром се хвърли и закри Ерагон с тяло. Кинжалът се заби в него с тъп звук и старецът падна тежко на земята.

— Не! — извика Ерагон от болката, която го прониза. Дочу стъпки, но очите му се затвориха и той припадна.

Известно време Ерагон усещаше само болката. Всяко вдишване беше мъчително. Имаше чувство, че са пронизали него, а не Бром. Когато успя да отвори очи, забеляза огън на няколко метра от себе си. Ръцете му все още бяха вързани, но ефектът от упойката бе преминал, защото можеше да мисли нормално.

— Сапфира, ранена ли си?

— Не, но вие с Бром пострадахте. — Тя се беше навела над младежа и го пазеше с криле.

— Този огън не е от тебе. А и ти не би могла да се измъкнеш сама от оковите.

— Прав си.

— Така си и мислех. — Ерагон се завъртя и видя един млад мъж, който седеше от другата страна на огъня.

Непознатият беше облечен в износени дрехи и изглеждаше спокоен. До него лежаха широк меч и лък, а на кръста му висеше бял рог със сребрист обков. От ботуша му се подаваше дръжката на кама. Сериозното му лице бе оградено с кичури кафява коса. Беше с няколко години по-голям от Ерагон и малко по-висок. Зад него се виждаше сив жребец. Непознатият наблюдаваше Сапфира внимателно.

— Кой си ти?

— Муртаг. — Гласът на мъжа беше привидно спокоен, но се долавяше напрежение.

— Защо ни помогна?

— Вие не сте единствените врагове на Ра’зак. И аз ги преследвах.

— Значи знаеш какво представляват?

— Да.

Ерагон се концентрира над въжето, което обвиваше китките му и се приготви да използва магия. Поколеба се, като усети погледа на Муртаг, но реши, че вече няма значение.

— Джиерда! — Въжетата се свлякоха и младежът разтри ръцете си.

Муртаг беше затаил дъх. Ерагон се опита да стане, но болката в ребрата бе твърде силна. Свлече се на земята, стиснал зъби. Мъжът се опита да помогне, но Сапфира изръмжа гневно.

— Щях да се погрижа за тебе, но драконът не ми позволи.

— Името й е Сапфира. Пусни го да се приближи. Не мога да се справя сам, пък и човекът ни спаси живота.

Сапфира изръмжа отново, но сви криле и отстъпи. Муртаг пристъпи внимателно напред. Той внимателно прихвана Ерагон и го изправи на крака. Младежът изстена; сигурно щеше да падне отново, ако нямаше подкрепа. Двамата бавно отидоха до огъня, където Бром лежеше по гръб.

— Как е той?

— Зле. Кинжалът го е пронизал между ребрата. Ще го видиш след минута, но първо трябва да разберем какво е твоето състояние. — Муртаг помогна на Ерагон да свали ризата си и подсвирна. — Олеле!

— Олеле — съгласи се младежът. Огромна синина се простираше по лявата страна на тялото му. Муртаг натисна подутината леко и Ерагон извика, което доведе до ново ръмжене от страна на Сапфира.

— Мисля, че са ти счупили няколко ребра. Не знам, може би две или три. Имаш късмет, че не кашляш кръв. — Муртаг наряза одеялото на ивици и започна да превързва Ерагон.

— Да, късметлия съм. — Младежът клекна и се наведе над Бром. Раната на стареца също беше бинтована. Ерагон почна да маха превръзките с треперещи пръсти.

— Недей, кръвта му ще изтече.

Ерагон не му обърна внимание. Раната беше малка, но дълбока и от нея все още бликаше кръв. Младежът си свали ръкавиците; започна да преровя спомените си за лекуващи думи.

— Сапфира, помогни ми! Твърде слаб съм, за да се справя сам.

— С тебе съм — отвърна тя. Съзнанията им се сляха и Ерагон усети как силата го изпълва. Той се съсредоточи и вдигна ръка над раната.

— Вайсе хеш! — Дланта му заблестя и плътта на Бром се затвори, сякаш никога не е била наранявана. Муртаг безмълвно наблюдаваше целия процес. Ерагон се отдръпна. Чувстваше силна умора.

— Досега не бяхме правили нещо подобно — обърна се той към Сапфира.

— Заедно можем да правим магии, които са твърде трудни, когато сме поотделно — съгласи се тя.

— Напълно ли е излекуван? — попита Муртаг.

— Мога да се справям само с повърхностни рани. Нямам познания, за да оправя органите му. Оттук нататък всичко зависи от самия него. Аз направих това, което можах. — Ерагон затвори очи за момент. — Вие ми се свят.

— Трябва да хапнеш. Ще направя супа.

Докато Муртаг готвеше, младежът го огледа отново. Мечът и лъкът му бяха майсторски изработени, както и рогът. Или бе крадец, или беше богат човек.

„За какво ли преследва Ра’зак? Какво са му сторили? Може би работи за Варден?“

Муртаг му подаде купичка с бульон и младежът бавно започна да се храни.

— Преди колко време побягнаха Ра’зак?

— Няколко часа.

— Трябва да се махнем, преди да са се върнали с подкрепления.

— Ти можеш да пътуваш, но той няма да е в състояние. Никой не язди, след като е бил пронизан между ребрата.

— Ако направим носилка, ще можеш ли да го носиш, както носеше Гароу? — попита Ерагон.

— Да — отговори Сапфира, — макар че ще ми бъде трудно да кацам.

— Това е единствената ни възможност — каза той и се обърна към Муртаг: — Сапфира ще го носи, но ни трябва носилка. Ще направиш ли? Аз съм твърде слаб.

— Чакай тук — отвърна Муртаг и се отдалечи. Ерагон се дотътри до багажа и взе лъка и колчана си. Намери Зар’рок, който лежеше захвърлен на земята. След това измъкна едно одеяло от дисагите, за да го ползва за носилката. Муртаг се завърна с два клона и завърза одеялото между тях. Внимателно прикрепиха Бром към импровизираната носилка и Сапфира го вдигна във въздуха.

— Не вярвах, че някога ще видя подобна гледка — възкликна Муртаг.

Ерагон се покатери с мъка на седлото си.

— Благодаря ти за помощта. По-добре тръгвай. Отдалечи се колкото се може повече оттук. Ще бъдеш в опасност, ако Империята те залови с нас. Не можем да те пазим, а не искам да пострадаш.

— Хубава реч, но къде ще отидете? Има ли някое място, на което да се скриете?

— Не — призна Ерагон.