камък от дланта си непогрешимо. Резултатите от усилията му се готвеха на вечерния огън всеки ден. След вечеря двамата с Бром се дуелираха с мечове или се биеха с голи ръце. Тежката работа скоро стопи излишната мазнина от тялото на Ерагон. Ръцете му станаха жилави, а под загорялата кожа започнаха да се оформят мускули.

Когато достигнаха до прохода, забелязаха река, която се спускаше надолу и пресичаше пътя.

— Това е Тоарк — обясни Бром. — Ще я следваме до морето.

— Как така? Нали извира от Гръбнака и тече в тази посока? Как ще се влее в океана?

Бром опипа пръстена си.

— В средата на планината се намира езерото Уодарк. От двата му края извират реки и двете се казват Тоарк. Сега виждаме източната. Тя завива на юг, преминава през равнините и се влива в езерото Леона. Другата се спуска към морето.

След два дни в Гръбнака те достигнаха до един скален ръб, откъдето се виждаше местността отвъд планините. Ерагон измърмори, когато видя, че ги очакват още много мили, преди да достигнат целта си.

— На север лежи Теирм. Някои казват, че там елфите за пръв път стъпили в Алагезия. Крепостта не е била превземана никога, а воините му не са губили битка — обясни Бром и смушка коня си.

Отне им почти цял ден да се спуснат през хълмовете и да се озоват от другата страна на Гръбнака. Без прикритието на планините Сапфира летеше много внимателно и използваше всяко хълмче.

След като напуснаха гористата местност, те забелязаха промяна. Земята беше покрита с мек мъх, в който краката им затъваха. По пътя имаше локви и не след дълго двамата пътници бяха опръскани с кал.

— Защо всичко е раззеленено? — попита Ерагон. — Тук няма ли зима?

— Има, но е много по-мека. От морето идват мъгли и влага и поддържат зеленината. На някои им харесва, но не е по моя вкус.

Вечерта те си направиха лагер на най-сухото място, което намериха, и седнаха да вечерят.

— Ще трябва да яздиш Кадок, докато не достигнем Теирм. Сигурно скоро ще срещнем други пътници и е добре да си с мене. Един старец, който пътува сам, ще предизвика подозрение. Ако сме двама, въпросите ще са по-малко. Освен това не искам, когато вляза в града, да срещна някого, който ме е видял сам, и да се чудя как да обяснявам присъствието ти.

— Нашите имена ли ще ползваме?

— Джеод няма защо да го лъжем. Той знае моето име и може да му се доверим. Но за всички останали аз ще бъда Нийл, а ти ще си моят племенник Еван. Ако се изтървем за имената, едва ли ще е толкова страшно, но предпочитам да внимаваме. Хората имат неприятния навик да запомнят неща, които не трябва.

След двудневно пътуване на север към океана Сапфира забеляза Теирм. Взорът на Бром и Ерагон беше ограничен от тежката мъгла, докато западният бриз не я вдигна. Момчето възкликна при вида на града и корабите с прибрани платна, закотвени на пристанището. Глухият шум на прибоя се чуваше дори от това разстояние.

Градът беше скрит зад стена, висока сто и дебела трийсет стъпки, с бойници и площадки за войниците. Стената имаше само две порти, едната на запад — към морето, а другата на юг — към пътя. В североизточната й част се извисяваше цитадела с гигантски каменни кули. Най-високата се използваше за фар. Единствената сграда, която се виждаше зад стените, беше един замък. Пред южната порта имаше няколко войници, които изглеждаха доста безгрижни.

— Това е първият ни тест — каза Бром. — Надявам се, че не са узнали за нас и няма да ни обърнат внимание. Каквото и да стане, не се паникьосвай. Старай се да не изглеждаш подозрително.

Ерагон се обърна към Сапфира:

— Приземи се някъде и се скрий. Ние влизаме в града.

— Отново си търсите белята.

— Така е. Но все пак ние с Бром имаме някои предимства пред обикновените хора. Ще се справим.

— Ако нещо ти се случи, ще те завържа за гърба си и няма да те пусна повече.

— И аз те обичам.

— Не е време за шеги.

Ерагон и Бром се приближиха до портите; стараеха се да изглеждат като най-обикновени хора. От стената се спускаше жълт флаг с изображение на ръмжащ лъв и ръка, държаща лилия.

— Колко е голямо това място! — възкликна Ерагон.

— По-голямо от всеки град, който си виждал.

Стражите на входа на Теирм се изправиха и им препречиха пътя с копията си.

— К’ви са ви имената?

— Мене ми викат Нийл — отвърна Бром с писклив глас и докара на лицето си идиотско изражение.

— Ами тоз, другият? — попита мъжът.

— Туй е моят племенник Еван. На сестра ми момчето.

— Добре, ясно — кимна нетърпеливо стражът. — И по к’ва работа идете?

— Нийл иска да посети някакъв стар приятел — намеси се Ерагон с груб акцент. — Пък аз го придружавам, за да не се загуби, ако ме разбирате. Вече не е толкова млад, пък и преболедува мозъчна треска.

Бром поклати глава доволно.

— Ясно. Влизайте тогава. — Войникът отмести копието си. — Само гледай да не направи някоя беля.

— О, спокойно — обеща Ерагон и смушка Кадок към града. Подковите на конете зачаткаха по павираната улица.

— Треска, а? — промърмори Бром, щом се отдалечиха от портите.

— Няма само ти да се забавляваш — подразни го Ерагон.

Старецът изръмжа и обърна поглед. Къщите бяха мрачни и неприветливи. Тесните им прозорчета почти не пропускаха светлина. Покривите бяха плоски, покрити с широки дъски. Младежът забеляза, че сградите около стената бяха едноетажни, но към центъра ставаха все по-високи.

— Това място изглежда готово за война. Бром кимна.

— През дългата си история Теирм често е бил нападан от пирати, ургали и други неприятели. Винаги има напрежение по местата, където се събират толкова богатства. Хората тук са принудени да вземат мерки за оцеляването си. Кралят също им дава войници.

— А защо някои къщи са по-високи от другите?

— Виж цитаделата. От нея има изглед над целия град. Ако външните стени бъдат превзети, по покривите застават стрелци. Понеже сградите до стената са по-ниски, мъжете могат да стрелят без страх, че ще наранят някой от своите. Също така, ако врагът превземе тези къщи и разположи свои стрелци, те ще са в неизгодно положение.

— Никога не съм виждал град, построен по този начин.

— Направили са го, след като Теирм е бил опожарен от пиратски набег.

Докато двамата яздеха по улицата, минувачите ги заглеждаха, но без особен интерес.

„В сравнение с Дарет тук ни посрещат направо с отворени обятия. Очевидно градът не е бил нападан от ургали скоро“.

Ерагон промени мнението си, когато се разминаха с един въоръжен мъж. Наоколо имаше и други следи, че времената са лоши. По улиците не играеха деца, лицата на хората бяха угрижени, а някои къщи бяха изоставени.

— Изглежда, и тук си имат неприятности — обади се Ерагон.

— Така е навсякъде — кимна тъжно Бром. — Да потърсим Джеод. „Зеленият кестен“, чудесно, това ни трябва.