ръката си в земята; скоро болката премина и остана само една неприятна раничка. Той се върна при Бром със смръщено лице.

— Виж какво намерих.

Старецът взе манерката, помириса я и внимателно капна малко от течността върху шепата си. Ерагон побърза да го предупреди:

— Внимавай, ще ти изгори…

— …кожата, да, знам. Предполагам, че ти си я излял върху ръката си. Само пръста? Поне си проявил малко разум да не пиеш. Инак щеше да умреш.

— Какво е това?

— Масло от цветовете на растението Сеитр, което вирее на един малък остров в северните морета. В естественото си състояние маслото се използва за обработка на перли. Но ако над него се произнесат специални думи и се добави кръв от жертвоприношение, получава свойството да разяжда плът. Разбира се, има много киселини с това свойство, но разликата е, че маслото не вреди на другите материи. Можеш да потопиш в него всичко и да го извадиш незасегнато, ако не е от животински произход. Това го прави много предпочитан инструмент за мъчения и убийства. Може да го съхраняваш в дървени съдове, да го намажеш на оръжие или да го излееш върху нечии чаршафи, така че, когато човекът си легне, да изгори. Има стотици начини за употреба. Всяка рана, причинена от него, зараства изключително трудно. Затова е много скъпо и се намира рядко.

Ерагон си спомни за изгарянията на чичо си. „Значи това са използвали върху него“.

— Чудя се защо са оставили нещо толкова ценно.

— Вероятно е паднало, докато са излитали.

— А защо не са се върнали да го приберат? Кралят едва ли ще е доволен.

— Няма — отвърна Бром. — Но ще е по-ядосан, ако се забавят с вестите за тебе. Ако са достигнали до краля, той вече знае твоето име. Ще се наложи да сме по-внимателни в градовете. Вероятно ще има обяви за издирване из цялата Империя.

— Това масло колко често се намира?

— Колкото диаманти в кочина — каза Бром. — Всъщност в нормално състояние се използва от бижутерите или поне от тези, които могат да си го позволят.

— Значи има хора, които търгуват с него.

— Вероятно има неколцина.

— Добре. Предполагам, че градовете по крайбрежието поддържат някакъв архив на превозваните стоки.

— Разбира се — заблестяха очите на Бром. — Ако успеем да се доберем до тези записки, ще разберем кой го изкупува.

— И ще научим къде живеят Ра’зак! — заключи Ерагон. — Не знам колко хора могат да си позволят това масло, но едва ли ще е трудно да намерим нашия човек.

— Гениално! — възкликна Бром. — Де да се бях сетил за това преди години. Щях да си спестя много неприятности. По крайбрежието има множество градове. Предлагам да започнем от Теирм, оттам минава голяма част от търговията. Доколкото си спомням, там живее старият ми приятел Джеод. Не сме се виждали от години, но може би ще иска да помогне. Още повече че той е търговец и може би има достъп до архивите.

— Как ще стигнем до Теирм?

— Трябва да завием на югозапад, докато достигнем един проход в Гръбнака. Прекосяваме го и оттам ще се насочим покрай брега.

— Ще се доберем ли до прохода за седмица?

— Разбира се. Ако оставим Нинор и завием надясно, ще видим планините още утре вечер.

— Тогава ще се видим на вечеря — каза Ерагон и възседна Сапфира. — Утре ще яздя Кадок. Преди да възразиш, ще ти кажа, че го правя, защото искам да говоря с Бром.

— Разбира се. Трябва да яздиш всеки ден с него. Така ще можеш да се обучаваш, а аз ще имам време за лов.

— Значи не ти е неприятно?

— Така трябва.

Когато се приземиха, младежът с удоволствие забеляза, че краката не го болят. Седлото го беше защитило добре от твърдите плочки на Сапфира.

Вечерта Ерагон и Бром се дуелираха, но без голямо усърдие, тъй като мислите им бяха заети от събитията през деня. Когато свършиха, ръцете на Ерагон бяха натежали от Зар’рок.

На следващия ден, докато яздеха по пътя, Ерагон попита стария разказвач:

— Как изглежда морето?

— Не си ли чувал описания и преди?

— Чувал съм, но ми се ще да знам как изглежда наистина.

Погледът на Бром стана някак отнесен, сякаш се вглеждаше в нещо скрито.

— Морето е съвкупност от чувства. То обича, мрази и тъгува. Не можеш да го опишеш с думи. Каквото и да кажеш за него, е малко. Нали си спомняш, че ти разказвах как елфите дошли през морето?

— Да.

— Въпреки че живеят далеч от крайбрежието, те все още са свързани с океана. Звукът на разбиващи се вълни, миризмата на соления въздух — тези неща им влияят и са станали причина за създаването на множество песни. Мога да ти изпея някоя, ако желаеш да чуеш.

— Искам — каза заинтересуваният Ерагон.

— Ще се опитам да я преведа, доколкото мога. Няма да е идеално, но поне ще схванеш за какво става дума. — Бром спря Снежноплам и затвори очи за момент.

Думите проехтяха в главата на Ерагон.

— Нататък има още от песента. Казва се Ду Силбена Датиа. Изрецитирах ти само един куплет. Разказва историята на двама влюбени — Акаллам и Нуада, които били разделени от копнежа по морето. Елфите я намират за много прочувствена.

— Красива е — отвърна Ерагон простичко.