Бром остави коня да подуши ръката му и го погали по врата.

— Ще го вземем. Обаче за онзи, пъстрия, нещо се колебая.

— Краката му са силни.

— Хм. Колко искаш за Снежноплам?

Хаберт погледна нежно към жребеца.

— Не ми се ще да го продавам. Възнамерявах да го ползвам за разплод.

— Все пак, ако решиш да се разделиш с него, колко ще ми струва?

Ерагон се опита да погали дорестия кон, но животното се дръпна назад. Младежът по навик се опита да достигне съзнанието на коня и за своя изненада успя. Връзката не беше толкова силна, както със Сапфира, но можеше да общува с животното. Внимателно му внуши, че е приятел. Конят се успокои и го погледна с големите си кафяви очи. Хаберт използваше пръстите си, за да изчисли цената.

— Двеста крони — усмихна се той, убеден, че никой няма да се съгласи на сделката. Бром мълчаливо извади кесията си и отброи парите.

— Ще стигнат ли?

Хаберт загледа тъжно жребеца и монетите, след което въздъхна.

— Твой е, макар че не ми се искаше да го продавам.

— Ще се грижа за него, сякаш е потомък на Гилдинтор, най-великия жребец от легендите.

— Думите ти ме радват — отвърна Хаберт и им помогна да оседлаят конете. — Сбогом. Надявам се, за доброто на Снежноплам, бедите да ви отбягват.

— Не се притеснявай. Ще се грижа за него добре — обеща Бром и двамата потеглиха. Старецът подаде юздите на Ерагон. — Ето, изведи конете от градчето и ме изчакай.

— Защо? — попита младежът, но Бром вече беше изчезнал. Той излезе от Теринсфорд и спря край пътя. На юг се виждаха назъбените очертания на Утгард. Върхът се издигаше и се скриваше в облаците, извисявайки се под околните по-ниски планини. Мрачният му вид накара косата на Ерагон да настръхне. Бром се завърна скоро и му махна да го последва. Двамата повървяха, докато Теринсфорд не изчезна зад дърветата.

— Ра’зак са минали оттук. Спрели са и са купили коне, също като нас. Открих един човек, който ги е видял. Заяви, че напуснали Теринсфорд, сякаш ги гонели демони.

— Явно са направили голямо впечатление.

— Наистина.

— Докато бяхме в обора, докоснах случайно съзнанието на коня. Не знаех, че мога да правя това.

— Не е обичайно за толкова млад човек — намръщи се Бром. — На повечето Ездачи са им били необходими няколко години, за да се научат да общуват с нещо друго, освен с дракона си. Извади всичко от раницата си и го сложи в дисагите на коня.

Ерагон се загледа колебливо в червеникавокафявия кон. Изглеждаше толкова по-малък от Сапфира, че младежът за момент се зачуди дали ще издържи тежестта му. Той въздъхна и се качи на седлото. Досега беше яздил само неоседлани коне, и то на къси разстояния.

— Дали ще нарани краката ми?

— Как се чувстваш?

— Добре засега, но ако яздим дълго, сигурно раните ще се отворят.

— Ще внимаваме — обеща Бром.

Той даде няколко съвета на Ерагон и двамата потеглиха бавно. Скоро пейзажът започна да се променя. Обработваемите земи отстъпиха мястото си на храсталаци и бурени. Тук-там се издигаха високи скали. Във въздуха витаеше някакво безпокойство.

Над тях все по-близо се извисяваше Утгард с назъбените си скали и снежните каньони. Между него и планините от източната страна на Паланкар имаше дълбоко дефиле. Пътят се спускаше към него и беше единственият, по който можеше да се напусне долината. Конските подкови тракаха остро по каменистия път, който заобикаляше подножието на Утгард. Ерагон погледна нагоре и видя останките на някаква кула. Въпреки че изглеждаше запустяла и неподдържана, тя се извисяваше като някакъв страж на долината.

— Какво е това?

Бром не погледна нагоре, но отговори тъжно:

— Пост на Ездачите. Точно там се скрил Враел, но бил намерен и победен от Галбаторикс. След смъртта на Враел мястото било изоставено. Едок’сил, Непревземаемата, са я наричали, защото кулата била толкова нависоко, че до нея се стигало само с летене. По-късно обикновените хора нарекли планината Утгард, но тя има друго име, Риствак’баен — Място на тъгата. Така са я наричали последните Ездачи, преди кралят да ги избие.

Ерагон се загледа с възхищение. Виждаше непоклатимо доказателство за славата на Ездачите, което времето не беше успяло да заличи. Едва сега си даде сметка колко древни са Ездачите и какво героично наследство бе получил.

Двамата пътуваха няколко часа покрай Утгард, докато достигнаха края на дефилето. Ерагон нямаше търпение да види какво има извън долината Паланкар. Те прехвърлиха поредната височина и спряха.

Младежът въздъхна. Пред тях се простираше огромна равнина, която стигаше до хоризонта и се сливаше с небето. Равнината беше с кафявия цвят на суха трева. Над нея бяха надвиснали тежки дъждовни облаци.

Разбра защо Бром беше настоял да си купят коне. Щеше да им отнеме седмици да прекосят това разстояние пеша. В небето се виждаше Сапфира, която не можеше да бъде сбъркана с птица.

— Ще пренощуваме тук и утре ще се спуснем — каза Бром. — Ще останем почти ден, така че е добре да си направим лагер.

— Колко време ще ни трябва, за да прекосим равнината? — попита Ерагон.

— От три дена до седмица, в зависимост от посоката, която изберем. По тези земи не живеят хора, с изключение на няколко номадски племена. Едва ли ще минем през много селища. По на юг има повече реки и там е по-населено.

Те слязоха от конете и се разположиха близо до брега на Анора.

— Трябва да си кръстиш жребеца — каза Бром.

Ерагон се замисли, докато развързваше седлото.

— Не се сещам за нещо толкова благородно като Снежноплам, но мисля, че това ще свърши работа. — Той сложи ръка на челото на коня и каза: — Кръщавам те Кадок. Това беше името на дядо ми, така че го носи с чест.

Бром кимна одобрително, но Ерагон се почувства малко глупаво. В този момент се приземи Сапфира.

— Как изглеждат равнините?

— Скучни. Няма нищо, освен зайци накъдето и да се обърнеш.

След вечеря Бром стана и подхвърли на Ерагон пръчка.

— Не отново! — оплака се младежът. Бром само се усмихна и го повика с ръка. Момчето скочи на крака и нападна. Двамата се завъртяха и се чу звук на удрящи се дървета.

Този път урокът беше по-кратък, но достатъчно продължителен, за да може Ерагон да получи нова порция синини. Щом приключиха, той захвърли пръчката и седна до огъня, за да се погрижи за контузиите си.

На следващата сутрин Ерагон избягваше да си мисли за трагичните събития от изминалата седмица, тъй като му носеха твърде много болка. Вместо това се съсредоточи върху въпроса как да намери и убие Ра’зак. Реши да го направи с лък и си представи как стрелите му се забиват в закачулените фигури.

Мускулите го боляха от тренировките по фехтовка, а единият му пръст бе изкълчен. Когато се приготвиха за тръгване и яхнаха конете, младежът измърмори горчиво:

— Ако продължаваме така, ще ме разбиеш на парчета.

— Нямаше да те налагам толкова здраво, ако не смятах, че си достатъчно силен.

— За първи път в живота си бих искал да съм по-слаб.