изключение. Този меч се нарича Зар’рок. Не знам какво означава, вероятно е било нещо, свързано с предишния му притежател.

— Откъде го имаш? — попита Ерагон. Той внимателно прибра острието в ножницата и го подаде на стареца.

— Няма значение, ще ти кажа само, че преживях доста неприятности, докато се сдобия с него. Смятай го за твой. Ти имаш по-голямо право да го носиш, а и смятам, че скоро ще ти бъде нужен.

— Това е кралски дар, благодаря ти. — Ерагон беше неподготвен за този подарък и се почувства неловко. — А какъв е този символ?

— Това е личният герб на Ездача — отвърна Бром и смени темата. — Трябва да ти е известно, че всеки може да се научи да общува с дракон, ако има съответните познания. Аз знам повече неща за драконите и техните способности от всеки друг на света. Сигурно ще ти трябват години, за да откриеш това, на което мога да те науча. Предлагам ти моето познание, но условието ми е да не ме питаш откъде съм го получил.

Сапфира се помръдна и се доближи до Ерагон. Той извади меча и й го показа.

— Има някаква мощ в него.

Острието на оръжието заблестя в цветовете на дъгата, щом тя го докосна. Драконът се отдръпна с доволно изсумтяване и то възвърна първоначалния си цвят. Ерагон притеснено побърза да го прибере в ножницата.

— Ето, за това говорех — повдигна вежди Бром. — Драконите са изумителни същества. Около тях се случват разни неща, тайнствени, загадъчни, невъзможни неща. Въпреки, че Ездачите се занимавали с дракони няколко века, те никога не осъзнали пълните им възможности. Според някои дори самите дракони не знаят границите на способностите си. Те са свързани с тази земя и това им помага да преодоляват големи трудности. Всъщност искам да ти кажа, че все още не знаеш много неща.

— Така е — отвърна Ерагон, — но имам желание да се науча. А едно от най-важните неща в момента е да разбера колкото се може повече за странниците. Знаеш ли кои са те?

Бром си пое дълбоко дъх.

— Наричат се Ра’зак. Не е ясно дали това е името на расата им, или просто те са решили да се нарекат така. Никой обаче не знае дали имат собствени имена. Те се появили, когато Галбаторикс станал крал. Предполагам, че ги е намерил по време на скитанията си. Във всеки случай те не са хора. Когато огледах единия от тях, видях, че има нещо като човка и черни очи, големи колкото юмрука ми. Нямам представа как успяват да говорят на нашия език. Вероятно телата им са също толкова изкривени и затова през цялото време ходят облечени с дълги наметала. По-силни са от хората и могат да скачат невероятно високо, но не използват магии. За твое щастие, защото, ако го правеха, нямаше да се отървеш толкова лесно. Знам, че не обичат слънчевата светлина, но тя няма да ги спре, ако са си поставили някаква цел. Затова не ги подценявай, те са лукави и хитри.

— Колко са на брой? — попита Ерагон, като се чудеше откъде старецът знае толкова много.

— Само двамата, които видя. Може да има и повече, но никога не съм чувал за други. Вероятно са последните останки от изчезнала раса. Те са личните ловци на дракона на краля. Когато Галбаторикс чуе слух за дракон, той ги праща да проверят. Обикновено след тях остават трупове.

Бром пусна няколко димни кръгчета от лулата си. Младежът не им обърна внимание, докато не откри, че те променят цвета си и се преплитат. Старецът закачливо му намигна.

Ерагон беше сигурен, че никой не е виждал Сапфира, и се чудеше откъде Галбаторикс е могъл да научи за нея, затова попита Бром.

— Прав си, изглежда невероятно някой от Карвахол да е информирал краля. Разкажи ми откъде намери яйцето и как отгледа Сапфира; това може да ми даде някакви идеи.

Ерагон се поколеба, но се престраши и разказа събитията от последните месеци. Почувства се облекчен най-сетне да сподели с някого. Бром зададе един-два въпроса, но през повечето време слушаше внимателно. Слънцето клонеше към залез, когато младежът завърши историята си. Двамата мълчаха и гледаха розовите облаци в небето.

— Много ми се иска да узная откъде се появи яйцето — наруши тишината Ерагон. — Уви, Сапфира не помни.

— Не знам. Някои неща ми се изясниха. Убеден съм, че никой освен нас не е виждал Сапфира. Ра’зак вероятно са разполагали с информатор извън долината. Преживял си, доста трудности и си се справил добре. Признавам, че съм впечатлен.

— Какво се е случило с главата ти? Изглежда, сякаш си се ударил в скала.

— Не точно, но нещо подобно. Промъквах се около лагера на съществата, за да науча повече за тях, и те ме изненадаха в тъмното. Беше добър капан, но ме подцениха и успях да ги отблъсна. Остана ми обаче този белег. Изпаднах в безсъзнание и се свестих чак на следващата сутрин. За съжаление те вече бяха стигнали до фермата ви. Нямаше как да ги спра, но ги последвах и се натъкнах на тебе.

„Що за човек е той, та си мисли, че ще се справи с Ра’зак сам? Нападнали са го в мрака и само са го зашеметили?“

— Когато видя белега на дланта ми, трябваше да ми кажеш кои са те — отвърна разгорещено Ерагон. — Щях да отида първо при Гароу и тримата щяхме да избягаме.

— Тогава не бях сигурен какво трябва да сторя — въздъхна Бром. — Смятах, че ще успея да ги отклоня от следите ти и чак тогава мислех да те питам за дракона. Уви, това се оказа грешка, за която дълбоко съжалявам и която ти донесе много мъка.

— Кой си ти? — настоя Ерагон с горчивина. — Откъде обикновен разказвач на истории има такъв меч? Откъде знаеш толкова за Ра’зак?

— Мисля, че се разбрахме да не ме питаш за това.

— Чичо ми е мъртъв. Мъртъв! — извика младежът и размаха лъка. — Доверих ти се, защото Сапфира те уважава, но ти не си човекът, за когото се представяше толкова години в Карвахол. Кой си?

Бром помълча известно време, пушейки със смръщено изражение.

— Вероятно никога не си мислил за това, въпреки че ти е известно — по-голямата част от живота ми мина извън долината. Само в Карвахол се представях за разказвач. Иначе в предишното си битие имах много професии. Точно за да избягам от миналото си, дойдох тук. Наистина не съм човекът, за когото ме мислиш.

— Ха, и кой си тогава?

— Аз съм онзи, който ще ти помогне — усмихна се Бром. — Не забравяй тези думи. Те са най- истинските, които съм изричал през живота си. Но няма да отговарям на въпросите ти. В момента не е нужно да знаеш моята история, а и не си заслужил това право. Приеми, че имам повече познания от Бром Разказвача и че няма да обсъждам живота си с всеки, който се интересува!

— Тогава отивам да спя — отвърна малко сърдито Ерагон и се отдалечи от огъня.

Бром не изглеждаше изненадан, но погледът му бе пълен с тъга. Той разпъна одеялото си близо до огъня, за разлика от младежа, който легна до Сапфира. Над лагера се възцари ледена тишина.

Щом Ерагон се събуди, го заляха спомените за смъртта на Гароу. Той се зави презглава и заплака. Искаше му се просто да си лежи тук и да забрави за външния свят. Когато сълзите му престанаха, младежът разтърка бузите си и стана. Бром приготвяше закуска.

— Добро утро.

Ерагон само изръмжа в отговор. Той сви длани в ръкавите си и приклекна до огъня, докато храната стане готова. Двамата се нахраниха бързо, преди закуската да е изстинала. Щом приключиха, Ерагон изми купичката си със сняг и разстла откраднатите кожи на земята.

— Какво ще правиш с тях? — попита го Бром. — Не можем да ги мъкнем с нас.

— Ще правя седло за Сапфира.

— Хм — измърмори Бром и пристъпи напред. — Имало е два вида седла за дракони. Едните са били тежки като конски седла. Но за изработването им се иска време и инструменти, с каквито ние не разполагаме. Другите са били тънки и леко подплатени, просто още един слой между Ездача и дракона.