да внимава. Това задоволява ли те?

Ерагон кимна. Той вдигна месото и кожата и двамата потеглиха, като внимаваха жителите на Карвахол да не ги забележат. Младежът вървеше, без да обръща внимание на болката в краката си, и размишляваше.

„Щом пристигнем във фермата, ще поискам Бром да отговори на няколко въпроса, инак няма да пътувам с него. Дано да може да каже нещо повече за Ездачите и противниците ми“.

При вида на разрушената ферма лицето на Бром се изкриви от гняв. От плевнята беше останала само купчина пепел.

Скоро във въздуха се разнесе звукът от крилете на Сапфира. Тя прелетя ниско над главите им, направи кръг и се приземи грациозно.

Бром пристъпи към нея, а изражението му беше едновременно тъжно и радостно. Очите му блестяха, а една сълза се спусна по бузата и изчезна в брадата му. Ерагон дочу, че старецът си мърмори нещо, и се приближи към него.

— Ето, започва се отново. Но как и къде ще завърши? Взорът ми е замъглен и не мога да кажа дали това ще е трагедия или радост, защото има по нещо и от двете. Но каквото и да стане, аз…

Старецът млъкна, тъй като Сапфира бавно се приближи към тях. Ерагон пристъпи към нея и я поздрави. Между тях вече съществуваше нещо по-различно. Сякаш се познаваха по-интимно, но все пак бяха непознати. Той я погали по врата и умовете им се свързаха.

— Не съм виждала други човеци, освен тебе и Гароу, а той беше много зле.

— Виждала си хора през моите очи.

— Не е същото.

Тя се приближи и завъртя глава, за да огледа Бром с едно от големите си сини очи.

— Наистина сте странни същества.

Бром стоеше неподвижно, докато тя душеше въздуха, а след това протегна ръка и я погали. Сапфира изсумтя и отстъпи назад, скривайки се зад Ерагон. Опашката й помръдваше нервно.

— Какво има?

Отговор не последва.

— Как се казва? — попита го Бром.

— Сапфира.

Старецът се намръщи и стисна тоягата си така силно, че пръстите му побеляха. Ерагон побърза да му обясни.

— От всички имена, които ми изброи, хареса само това. Мисля, че й приляга.

— Приляга й наистина.

В гласа на Бром имаше нещо, което младежът не можа да определи. Тъга, завист, болка? Не беше сигурен. Старецът изви ръката си в странен жест и се поклони.

— Поздрави, Сапфира. За мене е чест да се запознаем.

— Той ми харесва.

— Разбира се, че ти харесва. Всички обичат ласкателствата.

Ерагон я потупа по рамото и тръгна към останките от къщата. Сапфира и Бром останаха зад него. Старият мъж изглеждаше подмладен и енергичен.

Ерагон се насочи към стаята си или по-скоро към това, което бе останало от нея. Разчитайки на спомените си, той се порови и намери раницата си. Някои от дървените части бяха счупени, но можеше да се сменят лесно. Продължи да претърсва и попадна на лъка си, който лежеше непокътнат в калъфа от еленова кожа.

„Най-сетне малко късмет“.

Младежът сложи тетивата и го опъна за проба. Дървото се изви, без следи от драскотини и пукнатини. За съжаление много от стрелите му бяха счупени. Отвърза тетивата и подаде лъка и колчана на Бром.

— Добро оръжие. Нужни са силни ръце, за да го опънат.

Ерагон прие комплимента мълчаливо и продължи да се рови за други полезни предмети, но накрая беше събрал съвсем незадоволителна купчина.

— Сега какво?

— Ще намерим безопасно място за нощуване.

— Имаш ли нещо предвид?

— Да. — Младежът събра вещите, завърза ги в един вързоп, метна го на гръб и потегли към гората. — Насам. Сапфира, следи ни от въздуха. Отпечатъците ти са твърде големи и лесно се проследяват.

— Добре.

Мястото беше наблизо, но Ерагон избра обиколен маршрут, за да затрудни евентуалните преследвачи. Повървяха около час и спряха в един закътан къпинак.

В средата имаше разчистено място, достатъчно голямо за тях двамата, дракона и за огъня, който щяха да запалят. Бром се подпря на една дебела лоза и огледа с интерес.

— Някой друг знае ли за това място?

— Не. Открих го, когато се преместихме тук. Трябваха ми почти две седмици, за да разчистя клоните.

Сапфира се приземи до тях и прибра крилата си, като внимаваше да не се нарани на тръните. Тя положи глава на земята и ги загледа с невероятните си очи. Бром се подпря на тоягата си и отвърна на погледа й.

Ерагон ги остави, понеже усети, че е доста гладен. Той запали огън, напълни един съд със сняг и го остави да се разтопи. Щом водата се сгря, наряза няколко парчета месо и ги пусна вътре заедно с щипка сол.

„Не е кой знае какво ястие, но ще свърши работа. Вероятно през следващите дни ще се храним само с това, така че не е зле да свиквам“.

Задушеното закъкри на огъня, изпълвайки бивака с примамлив аромат. Щом месото омекна, Ерагон и Бром се нахраниха безмълвно. След това старецът извади лулата си и запуши.

— Защо искаш да пътуваш с мене? — попита Ерагон.

— В мой интерес е да ти помогна да оцелееш.

— Какво имаш предвид?

— Накратко казано, аз съм разказвач на истории и мисля, че от тебе ще излезе чудесна легенда. Ти си първият Ездач извън контрола на краля, който се появява от сто години. Какво ще се случи? Дали ще загинеш като мъченик? Или пък ще се присъединиш към Варден? А може би ще убиеш краля? Възнамерявам да присъствам на всяко събитие, свързано с тебе, независимо какво ще ми струва.

Стомахът на Ерагон се сви на буца. Не можеше да си представи себе си в някоя от тези роли, най-малко като мъченик.

„Искам отмъщение, но нямам никакви амбиции за останалото“.

— Не знам какво ще се случи, но кажи ми — как успя да говориш със Сапфира?

Бром сложи още тютюн в лулата си и дръпна няколко пъти.

— Щом искаш отговори, ще ги получиш, но те може да не ти харесат.

Той отиде до багажа си и извади един обемист пакет, дълъг около пет стъпки и доста тежък.

Старецът разви плата и извади един меч. Дръжката беше обвита със сребриста жичка, излъскана до блясък. Ножницата имаше виненочервен цвят и бе гравирана с някакъв странен символ. До меча лежеше кожен колан с широка катарама. Бром подаде оръжието на младежа.

Дръжката прилепна идеално в ръката на Ерагон. Той бавно изтегли меча, който излезе безшумно от ножницата. Острието също беше с червен цвят и отразяваше пламъците на огъня. От едната му страна бе гравиран черният символ, който красеше и ножницата. Балансът на оръжието беше съвършен и младежът го почувства като продължение на ръката си. За разлика от грубите земеделски сечива, с които бе свикнал, мечът бе създаден, за да отнема живот, но притежаваше някакъв вид ужасяваща красота.

— Някога това оръжие е принадлежало на Ездач — обясни Бром тъжно. — Когато някой Ездач завършвал обучението си, елфите му подарявали меч. Техните методи за обработка на метала винаги са се пазели в тайна. Обичаят е бил острието да е в цвета на дракона и на Ездача, но в твоя случай ще направим