— Права си, Гароу трябва да е тук. — Той скочи на крака и се отправи към къщата. — Ще огледам край сградите и в гората.

Ерагон пропълзя в руините на кухнята и започна да рови из отломките. Една чаша, останала незасегната, му направи впечатление за момент, но той я захвърли. Докато ровеше, нещо изтрополя зад него. Младежът се извърна, готов за атака. Една ръка се подаваше изпод срутения покрив. Тя помръдна леко и Ерагон извика:

— Чичо, чуваш ли ме?

Не последва отговор. Младежът се захвана с гредите, без да обръща внимание на треските, които се забиваха в пръстите му. Разкри остатъка от ръката и рамото, но тялото беше затиснато от тежка греда.

— Сапфира, имам нужда от тебе!

Тя се появи мигновено. Дъските пращяха под тежестта й. Без да продума, заби нокти в гредата и я повдигна. Гароу лежеше по корем, а дрехите му бяха разкъсани. Ерагон го издърпа от останките и Сапфира пусна дървото с трясък.

Кожата на Гароу бе сива и суха, сякаш треска беше изпила влагата й. Цялото му тяло бе покрито от дълбоки изгаряния. Те бяха бели и сълзяха. От тях се носеше гадна миризма, като на изгнили плодове. Дишането му беше насечено и напомняше предсмъртни хрипове.

— Убийци!

— Не казвай това. Все още може да го спасим! Трябва да го заведем до Гертруде, но сам няма да мога да го нося до Карвахол. Сапфира му показа образ как държи Гароу в ноктите си. — Ще можеш ли да носиш и двама ни?

— Ще трябва.

Ерагон се върна при руините и намери няколко кожи и една дъска. Сапфира проби дупки в дъската и той я прикрепи с кожите към предните й крака. След това привърза Гароу върху импровизираната носилка. Докато се занимаваше с това, забеляза парче черен плат, което приличаше на дрехите на непознатите. Той го прибра и внимателно се покачи на Сапфира, примижавайки от болка.

— Тръгвай!

Тя подскочи във въздуха, задържа се за секунда, издигна се мощно и пое над гората.

— Лети над пътя. Така ще можеш да кацнеш, ако се наложи.

— Може да ме видят.

— Вече няма значение!

Тя реши да не спори и се насочи към пътя за Карвахол. Гароу се люлееше под нея, но беше добре завързан.

Допълнителната тежест я забавяше. Скоро дишането й се учести. Въпреки усилията й, бяха на около миля от Карвахол, когато се снижи. При кацането си тя вдигна фонтан от сняг. Ерагон се изтърколи внимателно, за да не нарани краката си. След това се изправи и отвърза чичо си.

— Намери си място за почивка. Не знам колко ще се бавя, така че трябва да се грижиш сама за себе си.

— Ще те чакам.

Той прехапа устни и започна да влачи Гароу по пътя. Първите няколко крачки предизвикаха ужасна болка в изтерзаното му тяло.

— Няма да се справя! — извика младежът към небето, но продължи напред. Минутите се проточиха. Зачуди се дали Карвахол все още съществува, или странниците са го изгорили. След известно време дочу някакви викове и вдигна поглед.

Бром тичаше към него, а по главата му се виждаше засъхнала кръв. Той размаха ръце, пусна тоягата си и хвана Ерагон за раменете, като говореше нещо. Младежът го погледна неразбиращо. Без предупреждение земята се вдигна и го удари. Той усети вкус на кръв и припадна.

Ерагон сънуваше, но сънят му сякаш беше жив и реален.

Той видя група ездачи на великолепни коне, наближаващи река. Мнозина бяха със сребристи коси и носеха копия. Странен, красив кораб ги очакваше, блестейки на лунната светлина. Фигурите бавно се качиха на кораба, а двете най-високи вървяха рамо до рамо. Лицата им бяха скрити зад качулки, но той можеше да се закълне, че едното е женско. Те застанаха на палубата и погледнаха към брега. Единственият мъж, който беше останал на сушата, обърна глава и нададе висок вик. Корабът бавно се плъзна по реката, без следа от ветрец. Видението се замъгли, но точно преди да изчезне, Ерагон видя два дракона в небето.

Ерагон се събуди от скърцането. Дразнещият звук го накара да отвори очи и да се загледа в тавана. Беше завит с грубо одеяло. Някой бе бинтовал краката и кокалчетата на ръцете му.

Намираше се в някаква колиба. По стените висяха изсушени билки и изпълваха помещението със свеж аромат. На един люлеещ се стол до огнището седеше позакръглена жена — градската лечителка Гертруде. Очите й бяха затворени, а в скута й лежаха кълбо прежда и игли за плетене.

Ерагон беше изтощен, но се насили да седне. Това проясни съзнанието му и той се опита да си припомни събитията от последните дни. Какво ли беше станало с Гароу и Сапфира? Опита да се свърже с дракона, но не успя. Явно не бе в околностите на Карвахол.

„Добре поне, че Бром е успял да ме довлече дотук. Какво ли е станало с него? И той изглеждаше ранен“.

Гертруде се размърда и отвори очи.

— Събуди ли се? Чудесно! Как се чувстваш?

— Горе-долу. Къде е Гароу?

Гертруде придърпа стола си към леглото.

— При Хорст е. Тук нямаше достатъчно място за двама ви. Трябва да призная, че си потроших краката да снова непрекъснато и да ви проверявам как сте.

Ерагон преглътна тревогите си и попита:

— Как е той?

Лечителката се позабави малко с отговора.

— Не е добре. Треската му не иска да премине и раните му не се затварят.

— Трябва да го видя.

— Не и преди да хапнеш — отвърна тя остро и го бутна надолу. — Не се грижих толкова време за тебе, за да те оставя да се нараниш. Половината кожа по краката ти е разкъсана, а треската ти спря едва тази сутрин. Не се тревожи за Гароу. Той е здрав мъж, ще се оправи.

Гертруде окачи един съд на огъня и започна да реже разни продукти за супа.

— От колко време съм тук?

— Две денонощия.

Две денонощия! Това означаваше, че Ерагон за последно беше ял преди четири дни. „Надявам се, че Сапфира се справя по-добре от мене“.

— Целият град се интересува какво е станало. Изпратиха мъже при фермата ви и откриха, че е унищожена. Плевнята е изгорена. Там ли пострада Гароу?

— Аз не знам. Не бях там, когато се е случило.

— Няма значение. Сигурна съм, че скоро нещата ще се изяснят. — Гертруде отново се захвана с плетене, докато супата заври. — Имаш много интересен белег на дланта.

Той инстинктивно сви ръка.

— Да.

— Откъде го получи?

Хрумнаха му няколко отговора и младежът избра най-простия.

— Имам го, откакто се помня. Не съм питал Гароу как се е получил.

— Хм… Гертруде му сипа една купичка и го остави да се нахрани без повече въпроси.

— Сега вече може ли да посетя Гароу?

— Много си упорит — въздъхна лечителката. — Щом толкова искаш, няма да те спирам. Облечи се и ще