Докато се връщаха към фермата, Роран подхвърли:

— Днес при Хорст дойде един човек от Теринсфорд.

— Как се казваше? — попита Ерагон, докато заобикаляше едно заледено място. Бузите му бяха почервенели от студ.

— Демптън. Искаше Хорст да му направи някакви части — отвърна Роран, който вървеше отпред и стъпкваше пътя.

— Че в Теринсфорд няма ли ковач?

— Има, но не е достатъчно добър. Демптън е мелничар и частите му трябват за мелницата. Решил е да прави подобрения по нея и ми предложи работа. Ако приема, трябва да тръгна с него, като дойде да си вземе частите.

Мелничарите работеха целогодишно. През зимата мелеха житото, което хората им носеха, а през лятото купуваха зърно, за да продават готово брашно. Беше тежка и опасна професия. Работниците често губеха пръсти или ръце, ако не внимаваха с гигантските камъни.

— Ще кажеш ли на Гароу? — попита Ерагон.

— Да — усмихна се смутено Роран.

— Защо? Знаеш го какво мисли по този въпрос. Ако му кажеш, само ще развалиш вечерята. Забрави за това, поне да се наядем на спокойствие.

— Не мога. Мисля да приема работата.

Ерагон спря и се обърна към братовчед си.

— Защо? Знам, че нямаме много пари, но все някак оцеляваме. Не е нужно да ни напускаш.

— Не, не е нужно. Но парите ми трябват. — Роран се опита да продължи по пътя.

— За какво са ти? — настоя Ерагон.

— Искам да се оженя.

Ерагон се удиви. Спомни си, че бе видял Роран и Катрина да се целуват, но чак пък женитба?

— Катрина? — попита той, без да чака отговор. — Предложи ли й?

— Не още, но напролет, когато мога да построя къща, ще й предложа.

— Но в момента във фермата има много работа — започна да протестира Ерагон. — Изчакай поне да засеем.

— Не — засмя се Роран. — През пролетта ще имате повече нужда от мене. Тогава ще трябва да се оре и сее. Да не говорим за останалата работа. Точно сега е моментът да замина. Вие с Гароу ще се оправите и без мен. Ако всичко е наред, напролет ще се върна заедно с жена си.

Ерагон мълчаливо призна, че Роран има право.

— Ами, желая ти късмет. Но Гароу може и да не го приеме толкова лесно.

— Ще видим.

Двамата продължиха напред мълчаливо. Ерагон беше смутен. Трябваше да мине доста време, преди да приеме избора на братовчед си. Когато се прибраха, Роран не спомена на Гароу за плановете си, но със сигурност скоро щеше да го направи.

Ерагон отиде да види дракона за първи път, откакто му беше проговорил. Приближи го внимателно, защото вече знаеше, че са равностойни.

— Ерагон.

— Само това ли можеш да казваш? — измърмори под нос младежът.

— Да.

Ерагон присви очи при неочаквания отговор и седна на земята.

„Значи има и чувство за хумор. С какво ли ще ме изненада още?“

Той ядно строши един клон с крак. Изявлението на Роран беше развалило настроението му. Драконът изпълни съзнанието му с въпросителна мисъл и младежът му обясни какво е станало. Докато говореше, той непрекъснато повишаваше гласа си, докато не се разкрещя. Накрая, напълно изтощен, той ядно блъсна с юмрук по земята.

— Не искам той да заминава — изрече Ерагон безпомощно. Драконът само седеше и го наблюдаваше безстрастно. Младежът изруга и разтърка очите си. — Време е да ти дам име. Днес научих няколко, да видим дали ще си харесаш нещо.

Той прекара наум списъка и си избра две, които му звучаха достатъчно героично.

— Какво ще кажеш за Ванилор или Еридор? И двамата са били велики дракони.

— Не. — Драконът, изглежда, се забавляваше от усилията на момчето. — Ерагон.

— Това е моето име, не е за тебе. Щом не харесваш тези, чуй още няколко. — Ерагон продължи да изрежда имена, но създанието ги отхвърляше с присмех. — Какво ще кажеш за Инготхолд, той се е бил… В този момент го споходи прозрение.

— Разбрах какъв е проблемът. Аз ти предлагам мъжки имена, а ти си женски.

— Да. — Драконът леко помръдна с крила.

Сега, когато знаеше какво да търси, младежът се сети за десетина имена. Миремел не беше подходящо, защото тя бе кафяв дракон. Офелия и Ленора също отпаднаха. Той беше на път да се откаже, когато си спомни последното име, което Бром бе прошепнал. На Ерагон му хареса, но какво щеше да каже драконът?

— Ще те нарека Сапфира.

Тя го погледна с интелигентните си очи и младежът усети нейното задоволство.

— Да.

Нещо прещрака в главата му, а гласът й отекна, сякаш идваше от голямо разстояние. Ерагон се ухили доволно. Сапфира започна да мърка.

По залез-слънце вечерята беше сервирана. Ерагон наблюдаваше Роран и очакваше неизбежния разговор.

— Предложиха ми работа в мелницата на Теринсфорд. Смятам да я приема.

Гароу спокойно сдъвка хапката и остави вилицата. След това се облегна на стола и сключи ръце зад гърба си.

— Защо?

Роран обясни, докато Ерагон ровичкаше безцелно из чинията си.

— Ясно — отвърна Гароу и мълчаливо се загледа към тавана. Двамата младежи седяха неподвижно и очакваха отговора му. — Кога тръгваш?

— Какво? — попита Роран.

— Да не мислиш, че ще те спра? Отдавна се надявам да се ожениш. Много ще се радвам да видя фамилията да расте отново. Катрина е късметлийка, че си избрал нея. Роран се усмихна щастливо, а Гароу го запита отново: — Та кога заминаваш?

— Когато Демптън се върне да прибере частите си.

— Тоест?

— След две седмици.

— Добре. Тъкмо ще имаме време да се приготвим. Ще е трудно да се оправяме двамата, но да се надяваме, че няма да е за дълго. — Гароу обърна поглед към другия край на масата. — Ерагон, ти знаеше ли за това?

— Не и до днес, това е лудост.

— Това е естественият ход на живота. Всичко ще се нареди с времето. А сега да оправим масата.

Ерагон и Роран му помогнаха мълчаливо.

Следващите дни бяха напрегнати, Ерагон се изнервяше все повече и не говореше с никого. По всичко в къщата се усещаше предстоящото заминаване на Роран. Двамата се отдръпнаха един от друг и спряха да си