Дванайсетте и Морзан станали известни като Тринайсетте клетвопрестъпници. Ездачите не били готови за такава битка и паднали един по един. Елфите също се опълчили на Галбаторикс, но били пометени и се скрили в горите си. Единствено Враел, водачът на Ездачите, бил достатъчно могъщ, за да устои на клетвопрестъпниците. Той се борил дълго, за да спаси оставащите дракони от ръцете на изменниците. В последната битка, пред портите на Дору Ареаба, Враел победил Галбаторикс, но се поколебал, преди да го довърши. Предателят се възползвал от това и наранил тежко бившия си предводител. Раненият Враел побягнал към връх Утгард, където се надявал да събере сили, но бил настигнат и обезглавен. Така, придобивайки огромно могъщество, Галбаторикс се обявил за крал на цяла Алагезия. И ни управлява оттогава.

Бром привърши историята и се оттегли с останалите трубадури. На Ерагон му се стори, че видя една сълза да се стича по бузата на стареца. Хората започнаха да се разотиват с тихо мърморене. Гароу се обърна към Ерагон и Роран:

— Смятайте се за късметлии. През живота си съм чувал тази история само два пъти. Ако службите на Империята разберат, че Бром я е разказвал, той няма да доживее до края на месеца.

Вечерта след завръщането им от Карвахол Ерагон реши да изпробва камъка по примера на Мерлок. Той се затвори в стаята си и извади три инструмента. Започна с малко дървено чукче, с което леко удари по камъка. Дочу се лек звън. Младежът избра по-тежък чук и удари по-силно. Накрая използва и малко метално длето. Въпреки че острието не остави следа по камъка, звукът бе силен и ясен. Когато и последният тон заглъхна, на Ерагон му се стори, че дочува тихо писукане. Мерлок беше казал, че камъкът е кух, може би вътре имаше нещо ценно.

„Ако знаех как да го отворя. Който и да е изпратил камъка в планините, все пак не се е опитал да си го потърси, а може би не знае къде е. Впрочем не ми се вярва някой толкова могъщ магьосник да не е в състояние да открие своя камък. Може би е било писано аз да го намеря“.

Тези мисли не му даваха мира, но нямаше какво да стори повече, така че прибра инструментите и си легна.

Късно през нощта Ерагон внезапно се събуди и се ослуша внимателно. Всичко беше спокойно. Обхванат от тревога, той бръкна под дюшека и сграбчи дръжката на ножа си. Изчака няколко минути и отново се отпусна на леглото.

Тънък писък разцепи тишината и го разбуди напълно. Младежът се претърколи от леглото и извади ножа от канията, след което запали една свещ с огнивото. Вратата на стаята му бе затворена. Въпреки че писъкът беше твърде силен, за да е на плъх, той погледна под леглото. Нищо. Разнесе се нов писък.

Откъде идваше този шум? Стените бяха от дебели греди, така че едва ли се чуваше през тях. Погледът му се насочи към камъка. Ерагон го взе внимателно в ръце и огледа стаята. Звукът отново се появи, но този път го усети и с пръстите си — идваше от камъка.

Проклетото нещо му беше донесло само неприятности, а сега не го оставяше да спи. Писъкът се разнесе за пореден път и последва тишина. Ерагон изчака няколко минути и се пъхна в леглото. Каквато и да бе тайната на камъка, щеше да изчака до сутринта.

Луната светеше ярко през прозореца, когато се събуди отново. Камъкът се тресеше на лавицата си и се блъскаше в стената. Ерагон скочи на крака и отново извади ножа си. Движението спря за момент, след което камъкът почна да се тресе и да пищи още по-силно.

Младежът започна трескаво да се облича. Не му пукаше колко ценен може да е предметът. Щеше да го изнесе навън и да го зарови на някое отдалечено място.

Тресенето спря и отново настана тишина. След това камъкът се помръдна напред и падна на пода с глух звук, принуждавайки Ерагон да отстъпи назад.

Внезапно по повърхността му се появи пукнатина и още една, и още една. Там, където се събираха пукнатините, се отчупи парченце и падна на пода. През дупката се подаде малка тъмна глава, последвана от странно изкривено тяло. Ерагон стисна ножа си с всичка сила. Съществото се измъкна от камъка и пристъпи на светло. Шокираният младеж отскочи назад. Пред него, разкъсвайки мембраната, с която бе обвит, стоеше дракон.

Драконът беше не по-дълъг от лакът, но излъчваше достойнство. Люспите му бяха сапфирено сини, като повърхността на камъка. Не камък, а яйце, осъзна младежът. Драконът разпери крилата си. Точно заради тях изглеждаше толкова изкривен. Те бяха няколко пъти по-дълги от тялото и завършваха с тънки нокти. Главата му бе с триъгълна форма. Два остри бели зъба стърчаха от горната му челюст. Ноктите на краката му също бяха бели като слонова кост и леко изкривени навътре. Линия от шипове преминаваше по гръбнака на съществото от главата до опашката. Там, където вратът и раменете му се събираха, между шиповете имаше малко по-голямо разстояние.

Ерагон помръдна леко и драконът завъртя глава към него, като го гледаше внимателно със сините си очи. Младежът замръзна. Съществото беше малко, но можеше да се окаже опасен противник.

Драконът скоро загуби интерес към Ерагон и започна да проучва стаята, пищейки всеки път, щом се удареше в нещо. Той замахна с крила, подскочи на леглото и се сви върху възглавниците. Устата му бе разтворена като на малко, гладно птиче, но разкриваше редица остри зъби. Ерагон внимателно седна на ръба на леглото. Драконът подуши ръката му и почна да гризе ръкава на ризата.

Младежът се усмихна, загледан в малкото същество. Той нежно протегна дясната си ръка и го докосна по хълбока. Болезнен, леден пулс пробяга нагоре по ръката му. Той изгаряше вените като течен огън. Момчето с писък падна назад. В съзнанието му избухна гневен вик. Всяка част от тялото го болеше неистово. Той се опита да помръдне, но не можа. Постепенно топлината се върна в крайниците му и Ерагон се изправи, като трепереше. Ръката му беше подута, а пръстите — парализирани. В средата на дланта му имаше бяло, блещукащо, кръгло петно. Мястото болеше като ухапване от паяк. Сърцето му туптеше бясно.

Ерагон примигна и се опита да разбере какво се беше случило. Нещо си проправяше път към съзнанието му — като пръст, плъзгащ се по кожа. Отново го усети, този път под формата на мисъл, изпълнена с любопитство. Сякаш беше изчезнала невидимата стена, която ограничаваше съзнанието му, и то можеше да излезе извън тялото. Младежът се уплаши, че без солидна опора духът му ще се откъсне и ще бъде обречен да се скита навеки. Той притеснено се опита да прекъсне контакта. Новото чувство изчезна, сякаш бе затворил очи. Ерагон се загледа с любопитство в неподвижния дракон.

Съществото протегна костеливия си крак и го докосна. Този път енергията, която го бе ударила, не се появи. Обърканият младеж погали дракона по главата с дясната си ръка. Създанието измърка и изви гърба си като котка. Ерагон прокара пръсти по крилото му. Кожата беше като стар пергамент, мека и топла, но леко влажна. Под нея пулсираха стотици малки венички.

Мисълта отново докосна съзнанието на Ерагон, но този път вместо любопитство носеше усещане за глад. Младежът се изправи и въздъхна. Това животно беше опасно, но изглеждаше толкова безобидно на леглото му, че се зачуди дали не би могъл да го задържи. Драконът изпищя и започна да се оглежда за храна. Ерагон го погали отново, за да замълчи, и излезе, като затвори внимателно вратата.

Когато се завърна с две парчета сушено месо, той завари дракона да седи на прозореца и да гледа луната. Младежът наряза месото и го предложи на животното. Драконът помириса парчето, изстреля главата си напред и глътна храната с едно движение, след което побутна ръката на Ерагон за още.

Той го нахрани внимателно, като пазеше пръстите си. Драконът се насити, изкачи се по ръката на младежа и се уви около врата му, а след това изпусна малко черен дим през ноздрите си.

Щом животното задряма, Ерагон внимателно го премести на възглавницата и легна до него, като се взираше в мрака.

Младежът беше изправен пред болезнен избор. Ако отгледаше дракона, можеше да стане Ездач. За тези герои се носеха стотици истории и ако успееше да стане един от тях, щеше да си осигури място в легендите. Но ако службите на Империята разберяха за него, щяха да погубят цялото му семейство, освен,