сутрин. Оттогава нямаше никакви вести от нея.

Ерагон все още си спомняше как се бе почувствал, когато Мариан му разказа тази история, преди да почине.

Осъзнаването, че хората, които са го отгледали, не са истинските му родители, беше внесло смут в душата му.

С времето постепенно бе успял да го преодолее, но понякога го обземаше подозрение, че не е бил достатъчно добър за майка си.

„Сигурен съм, че е имала основателна причина да замине, но поне да знаех каква е“.

Още нещо го тормозеше. Кой е истинският му баща? Селена така и не казала на никого. Който и да беше той, през тези години не бе дошъл да потърси момчето. На Ерагон много му се щеше да узнае поне името му.

Момчето въздъхна и се изми, потръпвайки от студената вода. След това извади камъка и го сложи на полицата над леглото. Погледа го няколко секунди и се отправи с нетърпение към кухнята. Гароу и Роран вече бяха будни и закусваха печено пиле. При вида на Ерагон братовчед му се изправи и се усмихна.

Роран беше с две години по-голям, мускулест, набит и не особено пъргав. Двамата бяха близки като истински братя.

— Радвам се, че се върна. Как мина пътуването?

— Трудно — отвърна Ерагон и си взе парче от пилето. — Чичо не ти ли разказа какво се случи?

— Не.

Момчето набързо предаде събитията и по настояване на братовчед си отиде да донесе камъка. Роран се възхити от находката му и след малко запита нервно:

— Говори ли с Катрина?

— Не, нямаше как, след като се скарахме със Слоун. Но тя ще те очаква, когато пристигне керванът. Помолих Хорст да й предаде съобщението ти.

— Казал си на Хорст? Това беше лично съобщение. Ако исках всички да разберат, щях да направя клада и да използвам димни сигнали. Ако Слоун разбере, няма да разреши да се виждаме.

— Хорст е дискретен — увери го Ерагон. — В никакъв случай няма да се изтърве пред касапина. Особено пък сега.

Роран не изглеждаше убеден, но спря да спори. Братовчедите се върнаха в кухнята при Гароу и довършиха закуската си. След това тримата се захванаха с работата на полето.

Бледото слънце не осигуряваше много топлина, но те бързо ожънаха ечемика и го прибраха в плевнята. След това обраха тиквите, зелето, ряпата и боба. До вечерта бяха изтощени от работа, но доволни, че прибирането на реколтата е приключило.

Следващите дни преминаха в пакетиране, осоляване и приготвяне на запаси за зимата.

Девет дни след завръщането на Ерагон от планините се спусна страховита буря и започна да вилнее в долината. Снегът заваля на едри парцали и покри земята. Тримата не излизаха от къщата, освен, за да нахранят животните, и прекарваха времето си скупчени край огъня, докато свирепият вятър виеше в дървените капаци на прозореца. Няколко дни по-късно, когато бурята отмина, всичко беше побеляло.

— Опасявам се, че тази година керванът може и да не дойде заради лошото време — каза Гароу. — Вече закъсняват. Ако не се появят скоро, ще се наложи да си купим провизии от Карвахол. Тримата ставаха все по-неспокойни, докато дните отминаваха без следа от търговците.

Сутринта на осмия ден Роран отиде до пътя и потвърди, че керванът още не е пристигнал. Тримата решиха да се приготвят за пътуване. Вечерта отчаяният Ерагон отиде да провери пътя отново и се натъкна на множество следи от коне и каруци. Той се върна в къщата и развълнуван съобщи добрата вест.

Семейството приготви онази част от реколтата, която беше предназначена за продан, и я натовари в каруцата още преди разсъмване. Гароу извади скромните им спестявания и ги сложи в кожена кесия на колана си. Ерагон донесе камъка и го прикрепи внимателно между чувалите, за да не се търкаля при движението на каруцата.

Тримата закусиха набързо и поведоха конете към пътя. Керванът беше проправил пъртина в снега и това улесни придвижването им. Към обяд вече бяха успели да достигнат Карвахол.

На дневна светлина градчето изглеждаше още по-малко, но бе изпълнено с глъч. Търговците бяха разположили лагера си на една поляна в покрайнините му. Четирите палатки на трубадурите бяха ярко украсени и привличаха вниманието. Поток от хора непрекъснато сновеше между градчето и лагера. Шумната тълпа бе отъпкала снега. Из въздуха се носеше аромат на печени лешници.

Гароу спря конете и извади няколко монети от кесията си.

— Ето ви да се позабавлявате. Роран, прави, каквото искаш, но не забравяй, че сме на вечеря у Хорст. Ерагон, вземи камъка и ела с мене.

Ерагон се ухили и прибра парите, като обмисляше как да ги изхарчи. Роран тръгна нанякъде с решително изражение, а Гароу и Ерагон си запробиваха път през тълпата към лагера. Жените купуваха платове и дрехи, а съпрузите им се оглеждаха за нови инструменти. Стоките бяха многобройни и разнообразни. Наоколо тичаха деца и надаваха радостни викове.

Ерагон се загледа в търговците с любопитство. В сравнение с предната година, сега видът им беше по- угрижен. В очите на децата им имаше уплаха и тревога, а по дрехите им се виждаха кръпки. Мъжете носеха мечове и ками, дори жените бяха въоръжени.

„Какво ли се е случило, за да се разтревожат така? И защо закъсняха толкова?“

Ерагон помнеше търговците като весели и приветливи хора, но явно нещо ги беше променило. Гароу вървеше по улицата и търсеше Мерлок — търговец, който се занимаваше с бижута и скъпоценности.

Откриха го пред импровизирана сергия да показва брошки на няколко жени. Съдейки по възхитените възклицания, Ерагон прецени, че търговията върви добре. Мерлок се радваше всеки път, щом някой похвалеше стоката му. Той имаше елегантна козя брадичка, носеше скъпи дрехи и сякаш гледаше на света с насмешка.

Гароу и Ерагон изчакаха жените да си тръгнат и щом търговецът се освободи, застанаха пред него.

— Какво ще желаят господата? Огърлица или бижу за някоя прекрасна дама? — Мерлок със замах извади сребърна брошка във форма на роза. Майсторската изработка привлече вниманието на Ерагон. — Ваша е само за три крони, въпреки че я нося чак от Белатона.

Гароу отвърна тихо:

— Не смятаме да купуваме. По-скоро искаме да продадем нещо.

Мерлок прибра розата и ги изгледа с интерес.

— Разбирам. Ако предметът ви е ценен, може би ще постигнем споразумение. — Той спря за момент, като видя, че двамата се колебаят. — Нали го носите със себе си?

— Носим го, но ще е по-добре да ти го покажем насаме — отвърна Гароу.

Мерлок повдигна веждата си, но каза спокойно:

— В такъв случай елате до моята палатка.

Той набързо събра нещата си и ги заключи в едно метално ковчеже, след което поведе двамата през лагера към една шатра, която бе издигната малко встрани от другите. Тя беше червена на върха и черна в основата, украсена с цветни триъгълници, вплетени един в друг. Мерлок развърза входното платнище и го отметна.

Вътре имаше всякакви дрънкулки и странни мебели, като кръгло легло и столове от пънове на дърво. На една бяла възглавничка лежеше закривена кама със скъпоценен камък на дръжката.

— Моля, разполагайте се и кажете защо искахте да говорим насаме.

Ерагон извади камъка и го сложи на земята. Мерлок се пресегна с блясък в очите и попита дали може да го разгледа.

Той извади метални везни от един сандък и внимателно претегли камъка. След това прегледа повърхността му с лупа, почука го с някакъв дървен инструмент и прокара ръба на един малък скъпоценен камък по него. Измери дължината и диаметъра му и внимателно записа всичко на една плоча.

— Имате ли представа колко струва?

— Не — призна Гароу и се помръдна с неудобство на стола си.

— За съжаление и аз не знам. Но мога да ви кажа няколко неща. Белите нишки са от същия материал като синьото, което ги обгражда, просто цветът им е различен. Но какъв е този материал, нямам идея. По-