обръщаше внимание на шума.

— ЕРАГОН!

Ревът беше толкова силен, че почти го събори от стола. Той се огледа и осъзна, че крясъците бяха в главата му.

— Сапфира?

— Да, глухчо. Къде си?

Тя му изпрати образ на малка горичка.

— Опитвах се да се свържа с тебе, но не можех.

— Бях болен, но сега съм по-добре. Защо не те усетих по-рано?

— Бях гладна и ходих на лов.

— Хвана ли нещо?

— Един млад елен. Беше достатъчно хитър да се пази от хищниците на земята, но не и от тези във въздуха. Когато го захапах, опита да се съпротивлява, но в крайна сметка го убих. И Гароу ли се бори с неизбежното?

— Не знам. — Той набързо й обясни подробностите. — Ще мине известно време, преди да се приберем. Няма да мога да те виждам, поне през следващите два дена. Ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Ще постъпя както казваш. Но не се бави много.

Те неохотно се разделиха. Ерагон погледна през прозореца и видя, че слънцето залязва. Почувства се страшно уморен и се обърна към Илейн.

— Ще ида в къщата на Гертруде да поспя.

— Остани при нас. Ще си по-близо до чичо си, а и няма да пречиш на Гертруде.

— Имате ли достатъчно стаи?

— Разбира се. Ела. Сега ще те настаня. Тя изтри ръце и го заведе в една празна стая. — Ако имаш нужда от нещо, извикай ме. Аз ще съм долу.

Ерагон я изчака да излезе и се промъкна до стаята на Гароу. Гертруде вдигна поглед от иглите си и му се усмихна.

— Как е той?

— Слаб е, но треската попремина. Ще трябва да изчакаме, но това може би е добър знак.

Думите й успокоиха Ерагон, той се върна в стаята си и се пъхна в леглото. Сънят щеше да излекува раните на тялото и на духа му.

През нощта Ерагон се събуди, дишайки тежко. В стаята беше хладно и кожата му настръхна. Оставаха няколко часа до зазоряване. Животът бе замрял в очакване на първите слънчеви лъчи.

Сърцето му се разтуптя, обхванато от ужасяващо предчувствие. Сякаш върху света се спускаше сянка, а най-тъмният й ъгъл беше стаята му. Той стана и тихо се облече. Промъкна се в коридора и установи с притеснение, че стаята на чичо му е отворена и вътре има хора. Гароу лежеше неподвижно на леглото. Беше облечен в чисти дрехи, косата му бе пригладена, а лицето — спокойно. Щеше да изглежда като заспал, ако не бяха сребърният амулет около врата и китката изсъхнали цветя на гърдите му. Последните дарове на живите за покойника. Катрина стоеше до леглото с пребледняло лице и сведен поглед.

— Надявах се да го нарека „татко“ един ден — прошепна тя.

„Да го нарече «татко», право, което аз нямах“.

Ерагон се почувства като призрак. Сякаш цялата му жизненост го напусна. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Раменете му се тресяха, но не заплака. Майка, леля, чичо — беше загубил всички. Някой го поведе обратно към стаята му, като шепнеше успокоителни слова.

Ерагон се хвърли на леглото, уви ръце около главата си и зарида конвулсивно. Усети, че Сапфира иска да се свърже с него, но я отблъсна и се потопи в тъгата. Не можеше да приеме смъртта на Гароу. В какво можеше да вярва вече? Той обърна разкривеното си лице към небето и изкрещя:

— Кой бог би позволил това? Покажи се! — Дочу, че някой влиза в стаята, но отговор не последва. — Той не заслужаваше такъв край! Илейн седна до него и го прегърна успокоително. Накрая изтощението взе връх и Ерагон заспа.

Тъгата връхлетя Ерагон веднага щом се събуди. Въпреки че държеше очите си затворени, не можа да спре напиращите сълзи.

„Не мога да живея с това“.

— Тогава недей. — Гласът на Сапфира завибрира в главата му.

— Гароу го няма и няма да се върне! Мене ме очаква същата съдба. Любов, семейство — накрая всичко изчезва. Какъв е смисълът?

— Смисълът е в постъпките ти. Имаш много възможности. Избери една и се посвети на нея. Това ще даде нова цел на съществуването ти.

— Но какво мога да направя?

— Послушай сърцето си. Нека то направлява действията ти.

Ерагон се замисли над нейните думи и се обърна към чувствата си. За негова изненада под тъгата се надигаше бурна ярост.

— Какво предлагаш, да преследваме непознатите?

— Да.

Искреният отговор го обърка. Той пое дълбоко дъх.

— Защо?

— Спомняш ли си какво ми каза в Гръбнака? Как ми напомни за дълга ми на дракон и аз те върнах въпреки инстинктите си? Така трябва да постъпиш и ти. Мислих доста през тези няколко дни и осъзнах какво значи да си дракон и Ездач. Нашата съдба е да опитваме невъзможни неща и да ги постигаме въпреки опасностите. Това е нашата бъдеща отговорност.

— Думите ти не ме интересуват. Това не може да е причина за съществуване.

— Има и други. Видели са следите ми и хората почват да се тревожат. Не след дълго ще ме открият. Тук вече няма нищо за тебе. Нито ферма, нито семейство.

— Роран не е мъртъв.

— Но ако останеш, ще се наложи да му обясниш какво всъщност се случи. Той има право да знае защо умря баща му. Какво ли ще стори, щом научи за мене?

Аргументите на Сапфира бяха сериозни, но Ерагон не искаше да напусне долината. Все пак мисълта за отмъщение беше доста примамлива.

— Дали ще успея да се справя?

— С моя помощ.

Обзеха го колебания. Преследването изглеждаше като импулсивна и отчаяна постъпка. Внезапно устните му се извиха в усмивка. Сапфира беше права. Важни бяха само действията му. Отмъщението щеше да му донесе покой. Усети в себе си прилив на енергия.

— Ще го направя.

Той прекъсна контакта със Сапфира и се претърколи от леглото.

„Няма нищо по-опасно от враг, който няма какво да губи. Точно като мене“. Предишния ден беше изпитвал затруднения с придвижването, но сега напрегна волята си и закрачи стабилно, без да обръща внимание на болката. Докато вървеше по коридора, дочу някакво мърморене. Спря и се заслуша с любопитство.

— Имаме място. Нека да остане. — Това беше гласът на Илейн. Хорст отвърна нещо, което Ерагон не разбра. — Да, горкото момче.

— Може би — чуха се този път думите на ковача. — Мислих доста над това, което каза Ерагон. Имам