скоро успя да си припомни вчерашния ден.
— Колко е часът? — попита тя.
Стрина Роле излезе, вдигна пръстите на дясната си ръка към най-силното слънце и бавно се върна, като каза:
— Наближава три часът.
— Ах, благодаря, благодаря.
Защото той щеше да дойде. Сигурно! Той е намерил пари. Но той ще отиде може би оттатък, без да подозира, че тя е тук; и тя поръча на дойката да се затече до вкъщи, за да го доведе.
— Бързайте!
— Но, мила госпожо, отивам, отивам!
И тя се учудваше сега, че не е помислила за него още в началото; вчера той бе дал дума, той нямаше да я наруши; и се виждаше вече у Льорьо, като слага на писалищната му маса три банкноти. Сетне ще трябва да измисли някаква история, за да обясни всичко на Бовари. Каква?
Но дойката се бавеше. И тъй като в къщурката нямаше никакъв часовник, Ема се боеше, че може би преувеличава продължителността на времето. Тя почна да се разхожда бавно, обикаляйки из градината; тръгна по пътеката край живия плет и бързо се върна, като се надяваше, че жената е минала по друг път. Най-после, уморена от чакане, обхваната от подозрение, което отхвърляше, не знаейки вече откога е тук — от цял век или от една минута, — седна в един ъгъл и затвори очи, запуши ушите си. Вратникът скръцна; тя скочи; преди да заговори, стрина Роле й каза:
— У вас няма никой!
— Как?
— О! Никой! И господарят плаче. Той ви вика. Търсят ви.
Ема не отговори нищо. Тя се задъхваше, като въртеше очи наоколо си, а селянката, уплашена от лицето й, се дърпаше инстинктивно назад, мислейки, че е луда. Изведнъж тя се плесна по челото, извика, защото споменът за Родолф като ярка мълния в тъмна нощ премина в душата й. Той беше тъй добър, тъй деликатен, тъй великодушен! А от друга страна, ако би се поколебал да й направи тая услуга, тя щеше да съумее да го принуди, припомняйки му само в едно мигновение тяхната загубена любов. И тя тръгна към Юшет, без да съзнава, че тичаше да предложи сама онова, което преди малко я бе тъй силно възмутило, и без ни най- малко да съзира в това проституиране.
Отивайки, тя се питаше: „Какво ще кажа? Отде да почна?“ И колкото по̀ приближаваше, познаваше храсталаците, дървесата, морските тръстики на хълма, замъка. Тя отново потъна в усещанията на своята първа нежност и нейното клето, свито сърце се отпускаше сега като влюбено. Топъл ветрец лъхаше лицето й; топящият се сняг падаше от пъпките върху тревата капка по капка.
Както някога тя влезе през малката вратичка на парка, сетне стигна до парадния двор, отделен с двоен ред гъсти липи. Те люлееха със свистене дългите си клони. От колибките си всички кучета се разлаяха и големият шум на гласовете им кънтеше, но никой не излезе.
Тя се изкачи по широката права стълба с дървени перила, която водеше към постлания с прашни плочи коридор, дето се редяха една след друга много стаи, както в манастирите или странноприемниците. Неговата беше накрая, съвсем в дъното, вляво. Когато щеше да сложи ръка на дръжката, силите й изведнъж я изоставиха. Боеше се да не го завари, почти си пожелаваше да не е там, макар че той беше единствената й надежда, последната й възможност за спасение. Тя се съвзе една минута и като подсили смелостта си с чувството на неотложната необходимост, влезе.
Той беше пред камината, обтегнал нозе върху решетката, и пушеше лула.
— Я гледай! Вие! — каза той, като стана веднага.
— Да, аз съм!… Бих искала, Родолф, да ви помоля за един съвет.
И въпреки всичките й усилия беше й невъзможно да отвори устата си.
— Вие не сте се променили, вие сте все така прелестна!
— О — рече тя горчиво, — тъжни прелести са те, приятелю, щом вие ги пренебрегнахте.
Тогаз той почна да обяснява поведението си, извинявайки се с неясни изрази, защото не можеше да измисли нещо по-убедително.
Тя се поддаде на думите му и още повече на гласа му и на това, че го вижда; и то толкова силно, че се престори, а може би и наистина повярва в предлога за тяхната раздяла; то било някаква тайна, от която зависела честта и дори животът на някакво трето лице.
— Както и да е! — рече тя, като го гледаше тъжно. — Аз много страдах!
Той отговори с философски тон:
— Такъв е животът!
— За вас поне — каза Ема — по-добър ли беше вашият живот след нашата раздяла?
— О, ни добър… ни лош.
— Може би щеше да е по-добре съвсем да не се разделяме?
— Да… може би!
— Мислиш ли? — каза тя, като се приближаваше към него.
И въздъхна:
— О, Родолф! Ако знаеше!… Аз много те обичах!
И тъкмо тогава тя хвана ръката му и известно време те останаха с преплетени пръсти както първия ден, на събора! От някаква проява на гордост той упорстваше да не се разнежи. Но като се отпусна на гърдите му, тя каза:
— Как искаш ти да мога да живея без тебе? Човек не може да отвикне от щастието! Аз бях отчаяна, мислех, че ще умра! Ще ти разправя всичко, ще видиш. А ти, ти избяга от мене!…
Защото от три години насам той грижливо я бе отбягвал поради тая естествена страхливост, която е характерна за силния пол; а Ема продължаваше с мили кимвания на главата, по-гальовна от влюбена котка:
— Ти обичаш и други, признай! О, аз ги разбирам, да! Аз ги извинявам, ти ги съблазняваш, както съблазни и мене. Ти си мъж! Имаш всичко, за да бъдеш обичан. Но ние ще почнем отново, нали? Ние ще се обичаме! Ето аз се смея, аз съм щастлива!… Но говори! И тя беше пленителна със своя поглед, в който трептеше сълза като капка, останала от буря в чашката на синьо цветче.
Той я привлече на коленете си и с опакото на дланта си галеше двете половини на гладките й коси, дето в зрака на дрезгавината лъщеше като златна стрела сетният лъч на слънцето. Тя навеждаше чело; най- сетне той целуна клепачите й — съвсем нежно, с крайчеца на устните си.
— Но ти си плакала! — каза той. — Защо?
Тя се разрида. Родолф помисли, че това е избухване на любовта й; понеже тя мълчеше, той взе това мълчание за последна свенливост и тогава възкликна:
— Ах! Прости ми! Само тебе харесвам аз. Бях глупав и лош! Обичам те, винаги ще те обичам! Какво ти е? Но кажи ми!
Той коленичи.
— Добре!… Аз съм разорена, Родолф! Ти ще ми дадеш в заем три хиляди франка!
— Но… Но… — каза той, като постепенно ставаше, докато лицето му приемаше сериозен израз.
— Ти знаеш — продължаваше тя бързо, — че мъжът ми бе вложил цялото си състояние у един нотариус; той избяга. Ние направихме заеми; пациентите не плащат. От друга страна, ликвидацията не е свършена; ще получим пари по-късно. Но днес без три хиляди франка ще ни направят опис за секвестър; това е днес, тоя миг; и разчитайки на твоето приятелство, дойдох.
„Ах! — помисли Родолф, който изведнъж силно побледня. — Затова е дошла тук!“
Най-сетне с твърде спокоен вид той каза:
— Нямам, драга госпожо.
Той съвсем не лъжеше. Ако имаше, би ги дал несъмнено, макар че изобщо е неприятно да се правят такива добри деяния; измежду всички бури, които връхлитат любовта, молбата за пари е най- охладняващата и най-опустошителната.
Отначало няколко мигновения тя го гледа.
— Нямаш!
