Той протегна ръка, хвана нейната, сложи жадна целувка върху й, после я задържа на коляното си и почна да гали деликатно пръстите й, като в същото време й говореше хиляди нежности.

Неговият безцветен глас шумолеше като ручей; от зениците му излиташе искра и минаваше през отблясъка на очилата, а ръцете му мърдаха по ръкава на Ема, за да опипат нейната ръка над лакътя. Тя чувстваше до бузата си лъха на запъхтяно дишане. Държането на тоя човек й беше ужасно неприятно.

Тя изведнъж стана и му каза:

— Господине, чакам!

— Какво? — рече нотариусът, който тутакси извънредно побледня.

— Парите…

— Но…

И като отстъпи пред много силните си желания, каза:

— Е, добре, да!

Той се влачеше на колене пред нея, без да мисли за халата си.

— За бога, останете! Аз ви обичам!

Хвана я през кръста.

Алена вълна бързо заля лицето на госпожа Бовари. Тя се отдръпна със страшно лице, като извика:

— Вие безсрамно използвате моето отчаяние, господине! Аз съм за съжаление, но не за продан!

И излезе.

Нотариусът остана слисан, втренчил очи в хубавите си шити на гергеф пантофи. Те бяха любовен подарък. Техният вид в края на краищата го успокои. От друга страна, той мислеше, че подобно приключение би го отвело много далеч.

„Какъв негодник! Какъв мръсник!… Каква подлост!“ — казваше си тя, бягайки оттам с нервни крачки под трепетликите край пътя. Разочарованието от неуспеха усилваше негодуванието от оскърбената й свенливост; струваше й се, че провидението ожесточено я преследва и поради това, като се издигна от гордост сама в собствените си очи, никога не бе се изпълвала с такова уважение към себе си и с толкова презрение към другите. Някакво чувство на войнственост я бе обзело. Искаше й се да удря мъжете, да ги заплюва в лицата, да ги стъпче… всички; и продължаваше да бърза право пред себе си бледа, трепетна, яростна, оглеждайки с просълзени очи празния кръгозор и наслаждавайки се сякаш на омразата, която я душеше.

Когато съзря къщата си, обзе я някакво вцепенение. Не можеше вече да пристъпва, а трябваше; от друга страна, де би могла да избяга?

Фелисите я чакаше на вратата.

— Е, какво?

— Не! — каза Ема.

И четвърт час двете заедно прехвърляха имената на разни йонвилски жители, които може би биха й помогнали. Но всеки път, щом Фелисите назоваваше някого, Ема отговаряше:

— Възможно ли е! Те няма да искат!

— А господарят ще се върне!

— Знам много добре… Остави ме сама.

Тя беше опитала всичко. Сега нямаше повече какво да прави; и когато Шарл дойдеше, тя, значи, щеше да му каже:

„Отстрани се оттук. Тоя килим, по който стъпваш, не е вече наш. От твоята къща ти не притежаваш вече ни един мобил, ни една игла, ни една сламка — и аз, аз те разорих, клети човече!“

Тогаз ще избухнат ридания, сетне ще има много плач и накрай, когато изненадата премине, той ще прости.

— Да — шепнеше тя, скърцайки зъби, — той ще ми прости, той, на когото аз и за повече от милион не бих му простила, че се е познавал с мене… Никога! Никога!

Тая мисъл за превъзходството на Бовари над нея я ожесточаваше. Сетне дали тя щеше да признае, или не, сега или подир малко, или утре, той все пак щеше да узнае за катастрофата; значи, трябваше да се очаква тая ужасна сцена и да се понесе бремето на неговото великодушие. Помисли да отиде пак у Льорьо: каква полза? Да пише на баща си: беше много късно. И може би тя се разкайваше сега защо не бе отстъпила пред онзи, когато чу тропот на конски тръс по алеята. Той беше; отваряше вратника, беше по- бледен от варосаната стена. Скачайки по стълбата, тя бързо се измъкна към площада; и жената на кмета, която приказваше пред църквата с Лестибудоа, видя, че тя влиза в жилището на бирника.

Тя отърча да каже на госпожа Карон. Двете дами се качиха на таванския етаж; и закрити от прането, простряно на върлини, те се настаниха удобно, за да гледат вътре в жилището на Бине.

Той беше сам в таванската си квартира, зает да имитира на дърво едно от ония неопределими украшения от слонова кост, които се състоят от полумесеци, от издълбани едно в друго кълба, прави като обелиски и неслужещи за нищо; и той почваше последния къс, завършваше вече. В полумрака на работилницата жълтеникав прах отхвръкваше от машината като снопче искри изпод подковите на галопиращ кон; двете колела се въртяха, бръмчаха; Бине се усмихваше, навел брада, с разтворени ноздри и сякаш потънал най-сетне в онова пълно щастие, което се изпитва несъмнено само при обикновените занятия, когато умът се забавлява с леснопостигнати трудности и се удовлетворява от това осъществяване, отвъд което няма вече какво да се мечтае.

— Ах, ето я! — рече госпожа Тюваш.

Но поради струга беше почти невъзможно да чуят какво казва тя.

Най-сетне на дамите им се стори, че долавят думата франкове и стрина Тюваш пошепна съвсем тихо:

— Моли го да отсрочи плащането на данъците.

— Уж де! — поде другата.

Видяха, че тя се разхожда надлъж и нашир, като разглеждаше по стените халките за салфетки, свещниците, топките за перила, докато Бине си гладеше брадата със задоволство.

— Да не е дошла да му поръча нещо? — каза госпожа Тюваш.

— Но той не продава нищо! — забеляза съседката й.

Бирникът изглеждаше, че слуша, като в същото време блещеше очи, сякаш не разбираше. Тя продължаваше някак нежно, умолително. Приближи до него; гърдите й се вълнуваха; вече не приказваха.

— Дали не го задиря? — рече госпожа Тюваш.

Бине се бе изчервил до уши. Тя хвана ръцете му.

— А, това е вече прекалено.

И несъмнено тя му предлагаше нещо отвратително, защото бирникът — той все пак беше храбър, беше се бил при Бауцен и при Люцен, беше участвал във войната за Франция и дори беше представен за кръст — изведнъж се дръпна назад, сякаш бе видял змия, възкликвайки:

— Госпожо! Мислите ли какво говорите?…

— Такива жени трябва да се бият с камшик! — рече госпожа Тюваш.

— Но де е тя? — поде госпожа Карон.

Защото през това време тя беше изчезнала; сетне като видяха, че тя пое по Големия път и зави вдясно, като че отиваше към гробището, те се забъркаха в догадки.

— Стрино Роле — каза тя, като пристигна у дойката, — задушавам се, разкопчайте ме!

Тя падна на леглото; ридаеше. Стрина Роле я зави с една фуста и се изправи до нея. Сетне, понеже тя не отговаряше, добрата жена взе чекръка си и почна да навива лен.

— О, спрете! — промълви тя, като мислеше, че чува струга на Бине.

„Какво я мъчи? — питаше се дойката. — Защо е дошла тук?“

Тя беше побегнала тук, тласкана от някакъв страх, който я гонеше от дома й.

Легнала възнак неподвижна и с втренчени очи, тя смътно различаваше предметите, макар че насилваше вниманието си с идиотско упорство. Тя гледаше олющените места по стените, две димящи една до друга главни и един продълговат паяк, който лазеше над главата й в цепнатината на гредата. Най-сетне събра мислите си. Припомняше си… Един ден с Леон… О, колко далеч беше това време!… Слънцето блестеше по реката, пълзящите лози благоухаеха… Тогава, понесена от спомена си като от кипящ поток, тя