На следния ден, когато съдебният пристав г. Аран се яви заедно с двама свидетели у дома им, за да направи протокол за опис, тя се държа стоически. Започнаха от кабинета на Бовари и не описаха френологичната глава, която бе сметната за
Господин Аран, в тесен, закопчан чер фрак, с бяла връзка и с много стегнати щрипки на панталоните, повтаряше от време на време:
— Позволявате ли, госпожо? Позволявате ли?
Често възклицаваше:
— Прелестно!… Твърде хубавичко!
Сетне почваше пак да пише, като натопяваше перото си в роговата мастилница, която държеше в лявата ръка.
Като свършиха със стаите, качиха се на тавана. Тя имаше там едно шкафче, дето пазеше писмата на Родолф. Трябваше да го отвори.
— А, писма! — каза г. Аран със сдържана усмивка. — Но позволете! Аз трябва да се уверя, че там няма друго нещо.
И той понаведе книжата лекичко, като че искаше да изтърси наполеони. Тогава тя бе обзета от възмущение, като гледаше тая дебела ръка с червени пръсти, меки като плужеци, да пипа страниците, по които бе трептяло нейното сърце.
Най-сетне си отидоха! Фелисите се върна. Тя я бе пратила да бди, ако Бовари се върне, да го отдалечи оттука; и бързо настаниха в таванското помещение пазача по описа, който обеща, че ще стои там.
Вечерта Шарл й се стори угрижен. Ема го следеше с очи, пълни с тревога, като й се струваше, че вижда в бръчките на лицето му обвинение. Сетне, когато очите й се извърнаха към камината, украсена с китайски параван, към широките завеси, към креслата, с една дума, към всички тия неща, които бяха смекчили горчивината на нейния живот, обзе я угризение или по-скоро безкрайно съжаление, което възбуждаше страстта, вместо да я унищожи. Шарл спокойно разбъркваше жарта, прострял нозе върху преградката.
По едно време пазачът, който навярно се отегчаваше в скривалището си, вдигна лек шум.
— Някой като че ходи горе? — рече Шарл.
— Не! — отговори тя. — Едно от таванските прозорчета е останало отворено и вятърът го клати.
На другия ден, неделя, тя отиде в Руан, за да потърси всичките банкери, които знаеше по име. Те бяха извън града или пътуваха. Тя не се обезсърчи и от ония, които намери, поиска пари, като заявяваше, че й трябват и че ще ги върне. Някои от тях й се изсмяха в лицето; всички отказаха.
В два часа тя отърча до Леон, почука на вратата. Не отвориха. Най-сетне той се показа.
— Какво те води насам?
— Безпокоя ли те?
— Не… но…
И той призна, че хазаинът му никак не обича „посещения на жени“ у наемателите.
— Имам да говоря с тебе — каза тя.
Тогава той взе ключа си. Тя го спря.
— О, не тука, там, у нас.
И тръгнаха за тяхната стая в хотел „Булон“.
Когато отидоха, тя изпи голяма чаша вода. Беше много бледа. Тя му каза:
— Леон, ще ми направиш една услуга.
И като го разтърсваше с двете си ръце, които стискаше силно, добави:
— Слушай, трябват ми осем хиляди франка!
— Ти си полудяла!
— Още не.
И веднага, разправяйки за описа, тя му разкри отчаяното си положение; защото Шарл не знаеше нищо; свекърва й я мразеше, дядо Руо не можеше нищо да стори, но той, Леон, ще се разтича да намери необходимата сума…
— Как може?…
— Какъв страхливец си! — извика тя.
Тогаз той каза глупаво:
— Ти преувеличаваш бедата. Може би с хиляда екю твоят човек би се укротил.
Значи, още повече тогаз трябва да се опита нещо. Не е възможно той да не може да намери три хиляди франка. От друга страна, Леон би могъл да се задължи вместо нея.
— Върви! Опитай! Трябва! Тичай… О, опитай! Опитай! Колко ще те обичам!
Той излезе, върна се след час и с тържествено лице каза:
— Бях при трима души… Безполезно!
После останаха седнали един срещу друг в двата ъгъла на камината, неподвижни, без да говорят. Ема свиваше рамене, като в същото време удряше с крак. Той чу как тя промълви:
— Ако бях на твое място, аз бих намерила!
— Къде?
— В кантората.
И го погледна.
Нейните горящи зеници излъчваха пъклена смелост, а клепачите се притваряха сладострастно и насърчително до такава степен, че момъкът усети как се прегъва под безмълвната воля на тая жена, която го караше да извърши престъпление. Той се изплаши и за да избегне всякакво по-нататъшно обяснение, плесна се по челото, като възкликна:
— Морел ще се върне тая нощ! Той няма да ми откаже (той беше негов приятел, син на едър, много богат търговец) и утре аз ще ти ги донеса — добави той.
Ема съвсем не изглеждаше толкова радостна, както той си представяше, от тая надежда. Дали подозираше лъжата? Изчервявайки се, той поде:
— Все пак, ако в три часа не дойда, не ме чакай повече, мила. Трябва да си вървя, извинявай! Сбогом!
Той стисна ръката й, но усети, че е съвсем неподвижна. Ема нямаше вече сили за никакво чувство.
Удари четири часът и тя стана, за да тръгне за Йонвил, подчинявайки се като автомат на навика.
Времето беше хубаво — един от ония мартенски дни, ясни и остри, когато слънцето блести в съвсем бялото небе. Пременени руански граждани се разхождаха с щастлив вид. Тя стигна до площада пред катедралата. Хората излизаха от следобедната църковна служба; множеството се изтичаше през трите портала като река под три свода на мост и по средата, по-неподвижен от скала, стоеше пазачът.
И тя си спомни оня ден, когато, цялата безпокойна и изпълнена с надежда, беше влязла в тоя голям кораб, който се откриваше пред нея по-малко дълбок от нейната любов; и продължи да върви, разплакана под воала си, замаяна, залитаща, почти губеща съзнание.
— Пази се! — извика някой от една порта за коли, която се разтваряше.
Тя се спря, за да мине край нея един вран кон, който пръхтеше между оковите на тилбюри, карано от джентълмен, облечен в зибелинова шуба.
Кой беше той? Тя го познаваше… Колата се втурна напред и изчезна.
Та това беше той — виконтът! Тя се извърна; улицата беше пуста! И тя бе тъй съсипана, тъй тъжна, че се опря на стената, за да не падне.
Сетне помисли, че се е излъгала. Всъщност тя нищо не знаеше. Всичко в нея и извън нея я изоставяше. Почувства се изгубена, търкаляща се по волята на случая в несвършващи пропасти и когато стигна в „Червен кръст“, едва ли не с радост съзря добрия Оме, който следеше как качват на „Лястовицата“ голяма кутия, пълна с аптекарски материали; в ръката си държеше вързани в кърпа шест симидчета за своята съпруга.
Госпожа Оме много обичаше тия малки тежки хлебчета във форма на чалма, които се ядат през постите със солено масло — последния образец от средновековната храна, който води началото си може би от века на кръстоносните походи и с които яките нормандци са се тъпкали едно време, като са си въобразявали, че
