госпожата.

— Като помисля, че ето на, това е плат за рокля по тридесет и пет сантима метърът и боята била гарантирана! А те все пак го разграбват! Никой не им е казвал как е всъщност работата, разбирате ли — и с това признание, че мами другите, той искаше да я убеди напълно в своята честност.

Сетне я повика да й покаже три она40 дантела, която напоследък намерил на една разпродажба.

— Не е ли хубаво! — рече Льорьо. — Много се употребява сега за украса на креслата, модно е.

И по-бърз от фокусник, обви дантелата в синя книга и я пъхна в ръцете на Ема.

— Поне да зная…

— А, по-късно — рече той и се обърна.

Още същата вечер тя накара Бовари да пише на майка си да им изпрати остатъка от наследството. Свекървата отговори, че няма нищо повече: ликвидацията приключила и освен Барневил оставала им шестстотин ливри рента, която тя редовно щяла да им изплаща.

Тогава госпожата изпрати на двама-трима пациенти сметки и скоро почна нашироко да използва това средство, което успяваше. Тя винаги се погрижваше да добави в послеписа: „Не споменавайте за това на мъжа ми, нали знаете колко е горд… Извинете… На вашите услуги…“ Имаше няколко възражения; тя ги скри.

За да набави пари, почна да продава старите си ръкавици, старите си шапки, стара железария; и се пазареше хищно — нейната селска кръв я караше да се стреми към печалба. После през пътуванията си до града купуваше разни дреболии, които ако не друг, то г. Льорьо щеше навярно да ги вземе. Накупи щраусови пера, китайски порцелан и стари сандъци; заемаше от Фелисите, от госпожа Льофрансоа, от хотелиерката на „Червен кръст“, от всички, безразлично отде.

С парите, които най-сетне получи от Барневил, тя изплати два записа, но другите хиляда и петстотин франка хвръкнаха. Тя почна отново и така без край!

По някой път наистина се опитваше да прави сметки, но откриваше такива чудовищни работи, че не можеше да ги повярва. Тогава отново почваше, бързо се объркваше, зарязваше всичко и не мислеше повече за това.

Сега къщата беше много тъжна! Виждаха се продавачи да излизат с яростни лица. Носни кърпички се търкаляха по печките; а малката Берта за голямо възмущение на госпожа Оме носеше скъсани чорапи. Ако понякога Шарл се осмеляваше да й направи плахо някоя бележка, тя отговаряше грубо, че съвсем не е виновна за това!

Защо бяха тия раздразнения? Той обясняваше всичко със старата й нервна болест; и като се укоряваше, че смята за недостатъци нейните болезнени състояния, обвиняваше се в егоизъм, искаше му се да отърчи да я прегърне.

„О, не — думаше си той, — ще й досадя!“

И не отиваше.

След вечеря той се разхождаше сам в градината; вземаше малката Берта на коленете си и като разгръщаше своя медицински вестник, опитваше се да я учи да чете. Детето, което никога не се занимаваше, скоро отваряше големи тъжни очи и заплакваше. Тогава той го утешаваше; отиваше да вземе вода от лейката, за да му направи реки по пясъка, или чупеше клонки от храст, за да посади дървета в лехите, което не разваляше много градината, цяла потънала в избуяли треви; дължаха толкова много надници на Лестибудоа! Сетне на детето му ставаше хладно и то искаше да отиде при майка си.

— Извикай бавачката — думаше Шарл. — Нали знаеш, миличка, че мама не иска да я безпокоят.

Есента започваше и листата вече падаха, както преди две години, когато беше болна! Кога най-после ще свърши това?… И той продължаваше да се разхожда с ръце на гърба.

Госпожата стоеше в стаята си. Там не се качваха. Тя оставаше през целия ден неподвижна, полуоблечена, запалвайки от време на време ароматични пастилки, които бе купила в Руан от дюкянчето на един алжирец. За да не е нощем до тоя прострян мъж, който спеше, тя успя най-сетне чрез гримаси да го изпрати на втория етаж; и четеше до заранта чудновати книги с оргийни картини и кървави сцени. Често я обхващаше ужас, тя извикваше. Шарл притичваше.

— Ах! Махай се! — казваше тя.

Или друг път, изгаряна от оня таен пламък, който се раздухва от измяната, задъхана, развълнувана, цялата само желание, тя отваряше прозореца, вдишваше студения въздух, разпускаше под вятъра своите много тежки коси и като гледаше звездите, мечтаеше за любовта на някой принц. Тя мислеше за него, за Леон. Би дала всичко в такива минути за едничка само от ония срещи, които я утоляваха.

Тия срещи бяха нейните празнични дни! Тя искаше да бъдат великолепни! И когато той не искаше сам да поеме разноските, тя, без да смята, доплащаше — което се случваше почти всеки път. Той се опита да я убеди, че можеха да бъдат също тъй добре другаде, в някой по-скромен хотел; но тя намери възражения.

Един ден извади от чантата си шест сребърни, позлатени лъжички (сватбен подарък от дядо Руо) и го помоли да ги занесе веднага от нейно име в заложната къща; Леон се подчини, макар че тая постъпка не му се хареса. Той се страхуваше да не се изложи.

После, като размисли, намери, че любовницата му започваше да върши странни работи и че може би имаха право, като искаха да го откъснат от нея.

Наистина някой бе пратил на майка му дълго анонимно писмо, за да я предупреди, че той се погубва с една омъжена жена; и женицата, съзирайки вечното плашило на почтените семейства, сиреч неясното, опасно същество, сирена, чудовище, което живее фантастично в дълбочините на любовта, веднага писа на г. Дюбокаж, шефа му, който се държа отлично в тая работа. Той му говори три четвърти час, като искаше да му отвори очите, да го предпази от пропастта. Подобна история би попречила по-късно на неговото установяване в професията. Той го моли да скъса и ако не искал да направи тая жертва в свой собствен интерес, да я направи поне за него, Дюбокаж.

Най-после Леон се закле, че няма вече да се вижда с Ема; и се укоряваше, че не удържа думата си, размисляйки за всички неприятности и злословия, които тая жена би могла да му навлече още, без да се смятат насмешките на другарите му, които те сипеха сутрин, разговаряйки около печката. От друга страна, той щеше да става първи помощник — време беше да стане сериозен. Затова се отказа от флейтата, от възторжените чувства, от въображението — защото всеки буржоа в пламенността на своята младост е мислил, макар и за един ден, за една минута, че е способен за безгранични страсти, за висши начинания. Най-посредственият безпътник е мечтал за султанки; всеки нотариус крие в себе си останките на поет.

Сега той се отегчаваше, когато Ема изведнъж се разридаваше на гърдите му; и сърцето му, като хората, които могат да изтърпят само известна доза музика, задрямваше в безразличие пред големия шум на тая любов, тънкостите на която той вече не долавяше.

Те се познаваха предостатъчно, за да изпитват онова удивление, което прави радостта от обладаването стократно по-силна. Тя беше така отвратена от него, както той — уморен от нея. Ема виждаше в прелюбодеянието всичките обикновени неща на брака.

Но как да се отърве от това? После, макар да се чувстваше унизена от нищожността на подобно щастие, тя се държеше о него от навик или от поквареност; и всеки ден все повече се ожесточаваше от това, пресушавайки всяка радост, понеже искаше тя да бъде много голяма. Тя обвиняваше Леон за своите разочаровани надежди, като че той я бе измамил; дори пожелаваше някоя катастрофа, която би довела до разделянето им, защото сама нямаше смелост за това.

Все пак тя продължаваше да му праща любовни писма, защото смяташе, че жената трябва винаги да пише на любовника си.

Ала пишейки, тя виждаше друг човек, някакъв призрак, сътворен от нейните най-пламтящи спомени от най-хубавите книги, които бе чела, от най-силните си въжделения; и накрай той ставаше тъй истински и приемлив, че тя тръпнеше удивена, без все пак да може да си го представи, дотолкова той се загубваше като бог в множествеността на своите качества. Той живееше в някаква синкава страна под лунен блясък, дето от балконите висят копринени стълби, полюлявани от полъх на цветя. Тя го чувстваше до себе си, той щеше да дойде и да я отнесе цяла с една целувка. След това тя падаше по очи съкрушена, защото тия устреми към неопределена любов я изморяваха повече от големите безпътства.

Сега тя усещаше някакво непрестанно и всеобщо изнемощяване. Често дори получаваше обгербвани