неговата личност. Яд го беше на Ема за тая непрекъсната победа. Насилваше се дори да не я обича; после, щом чуеше, че обувките й изскърцват, чувстваше се безхарактерен, както пияниците пред силни напитки.

Тя не преставаше наистина да го обсипва разточително с всевъзможни внимания — от изискаността на храната до кокетството в облеклото и до копнеещите погледи. Донасяше от Ионвил закитени на гърдите си рози, които му хвърляше в лицето, проявяваше безпокойство за здравето му, даваше му съвети как да се държи и за да го запази по-дълго, надявайки се, че небето може би ще помогне, тя му окачи на шията медальон с Дева Мария. Като добродетелна майка, тя се осведомяваше за другарите му. Казваше му:

— Не се срещай с тях, не излизай, мисли само за нас; обичай ме!

Искаше й се да бди над целия му живот и хрумна й да нареди някой да го следи из улиците. Близо до хотела винаги имаше някакъв скитник, който се залепваше до пътниците и който не би отказал… Но гордостта й се възбунтува.

„Няма що! Нека ми изменя, все ми е едно! Толкова ли държа на това?“

Един ден, когато се бяха разделили рано и тя се връщаше сама по булеварда, съзря стените на манастира, дето се бе възпитавала. Тя седна на една скамейка под сянката на брястовете. Какво спокойствие имаше в онова време! Как завиждаше тя за някогашните неизразими любовни чувства, които се опитваше тогава да си ги представя според книгите!

Първите месеци след омъжването й, разходките на кон в града, виконтът, който валсираше, и пеещият Лагарди — всичко отново мина пред очите й… И изведнъж Леон й се стори тъй далечен, както другите.

„Но аз все пак го обичам!“ — казваше си тя.

Все едно! Тя не беше щастлива, никога не беше бивала. Но отгде идеше тая непълнота на живота, това мигновено загниване на нещата, на които тя се облягаше?… И ако някъде съществуваше някой силен и хубав човек, някоя ценна личност, изпълнена едновременно с възторг и изисканост, сърце на поет под облик на ангел, лира с бронзови струни, звънтящи към небето елегични сватбени химни, защо случайно да не го срещнеше тя? О, каква невъзможност! От друга страна, никакво търсене не си струваше труда: всичко измамваше! Всяка усмивка скриваше прозявка от отегчение, всяка радост — проклятие, всяка наслада — отвращение от нея самата, а най-хубавите целувки оставят на устните ви само неотразимото желание за по-висше сладострастие.

Някакво металическо хъркане се понесе из въздуха и се чуха четири удара на манастирската камбана. Четири часът! А ней се струваше, че е седяла тук, на тая скамейка, цяла вечност! Но една безкрайност от страсти може да се включи в една минута, както цяла тълпа — върху малко пространство.

Ема живееше изцяло заета със своите страсти и съвсем не се безпокоеше за пари също като някоя ерцхерцогиня.

Но веднъж някакъв човек с хилава външност, червенолик и плешив, дойде в къщи, заявявайки, че е пратен от г. Венсар от Руан. Той измъкна карфиците, които затваряха страничния джоб на дългия му зелен редингот, забоде ги на ръкава си и вежливо подаде някакъв лист.

Беше запис за петстотин франка, подписан от нея, който Льорьо, макар да бе обещал да не прави това, беше джиросал на Венсар.

Тя прати слугинята си у дома му. Той не могъл да дойде.

Тогаз непознатият, който бе останал прав, мятайки надясно и наляво любопитни погледи, скривани от гъстите му руси мисли, попита с наивен вид:

— Какъв отговор да занеса на г. Венсар?

— Е — отговори Ема, — кажете му… че нямам… Идната седмица… Нека почака… Да, идната седмица…

И човекът си отиде, без да промълви дума.

Но на другия ден по обед тя получи протест; и видът на обгербваната хартия, дето на няколко пъти се четеше: „Господин Аран, съдебен пристав в Бюши“, толкова я изплаши, че тя хукна презглава при търговеца на платове.

Завари го в дюкяна, като свързваше един пакет.

— На вашите услуги! — каза той.

Льорьо не спря работата си, подпомаган от едно момиченце на около тринадесет години, малко гърбаво, което му служеше едновременно в дюкяна и като готвачка.

После, като затропа с дървените си обуща по дъските, той се качи пред госпожата на първия етаж и я въведе в тесен кабинет, дето върху тежка писалищна маса от чамово дърво имаше няколко регистъра, заключени напреко чрез желязна пръчка с катанец. До стената, под отрязъци басма, се виждаше каса, но с такива размери, че навярно съдържаше други неща, а не записи и пари. Наистина г. Льорьо даваше заеми срещу залог и там именно беше сложил златната верижка на госпожа Бовари заедно с обиците на клетия чичо Телие, който, принуден най-сетне да продаде имота си, беше купил в Кенкампоа една Сиромашка бакалница, дето умираше от катара си посред свещите за продан, които не бяха толкова жълти, колкото лицето му.

Льорьо седна в широкия си сламен стол и каза:

— Какво ново?

— Вижте.

Тя му показа документа.

— Е, та какво мога да сторя аз?

Тогава тя кипна, припомняйки му даденото обещание да не пуска в обръщение записи; той се съгласяваше.

— Но аз сам бях принуден, ножът беше на гърлото ми.

— Какво ще стане сега? — каза тя.

— О, много просто: решение на съда и после секвестър, уви!

Ема едва се сдържаше да не го удари. Тя меко го попита дали няма начин да се укроти г. Венсар.

— О! Как не! Да се укроти Венсар! Вие съвсем не го познавате, той е по-свиреп от арабин!

Но все пак г. Льорьо трябваше да се намеси:

— Слушайте! Струва ми се, че досега съм бил достатъчно добър към вас.

Отвори един регистър и рече:

— Вижте!

Сетне, като местеше пръста си нагоре по страницата, продължи:

— Чакайте… Чакайте… На 3 август двеста франка… На 17 юни сто и петдесет… 23 март четиридесет и шест… През април…

Той се спря, страхувайки се сякаш да не направи някоя глупост.

— И не споменавам за записите, подписани от г. Бовари, един за седемстотин, друг за триста! Колкото за вашите малки олихвявани сметки, те нямат край, човек се замайва. Аз повече не се меся.

Тя заплака, назова го дори „моя добър г. Льорьо“. Но той хвърляше всичко върху тоя „проклет Венсар“. При това нямал ни сантим, никой сега не му плащал, смъквали му кожата от гърба, такъв беден дюканджия като него не можел да дава аванси.

Ема мълчеше и г. Льорьо, който хапеше перцата в края на писалката, несъмнено се обезпокои от мълчанието й, защото поде:

— Ако поне тия дни бих имал постъпления… бих могъл…

— Всъщност, щом остатъкът от Барневил…

— Как?

И като узна, че Ланглоа още не е платил, той се показа много изненадан. После продължи с меден глас:

— И казвате, че можем да се споразумеем…

— О, каквото поискате!

Тогаз той притвори очи, за да размисли, написа няколко цифри и като заяви, че ще има големи мъчнотии, че работата е трънлива и че той прави кръвна жертва, продиктува четири записа по двеста и петдесет франка всеки, разделени един от друг с по месечен срок.

— Дано само Венсар ме послуша! Най-сетне уговорено е, аз не шикалкавя, аз съм откровен.

След това нехайно й показа някои нови стоки, но нито една според него не беше достойна за