не знаеше вече кого по-напред да слуша… Наистина на селяните им беше горещо и те се караха за тия столове, сламата на които лъхаше на тамян, и с известно благоговение се опираха върху широките им облегала, окапани с восъка на свещите.

Госпожа Бовари отново хвана Родолф под ръка; той продължи, като че говореше сам на себе си:

— Да! Толкова неща ми липсват! Винаги сам. Ах, да имах някаква цел в живота, да бях срещнал нечия привързаност, да бях намерил някого… О, как бих изразходвал всичката енергия, която мога да имам, бих преодолял всичко, бих сломил всичко!

— Струва ми се все пак — каза Ема, — че вие съвсем не сте за оплакване.

— Ах, тъй ли мислите? — отвърна Родолф.

— Защото в края на краищата… — поде тя — вие сте свободен.

Тя се подвоуми:

— Богат.

— Не се подигравайте с мене — отговори той.

И тъкмо когато тя почна да се кълне, че не се подиграва, гръмна оръдеен изстрел; веднага всички безредно хукнаха към градчето.

Тревогата излезе фалшива. Господин префектът не беше дошъл; и членовете на журито се намираха в голямо смущение, не знаейки дали да почват заседанието, или да чакат още.

Най-сетне в дъното на площада се появи голямо наемно ландо, теглено от два мършави коня, които един кочияш с бяла шапка шибаше с все сила. Бине едва можа да извика: „В оръжие!“ и полковникът да го последва. Отърчаха към сложените в пирамида пушки. Бързаха. Някои забравиха яките си. Но каляската на префекта като че беше отгатнала това смущение и двете запрегнати кранти, клатейки се под верижката на поводите, пристигнаха в ситен тръс пред колонадата на кметството тъкмо когато националната гвардия и пожарникарите, удряйки крак, се разгъваха под биенето на барабана.

— На място! — извика Бине.

— Стой! — извика полковникът. — Равнение наляво!

И след като взеха за почест, при което раздрънканите халки зазвъняха продължително като меден казан, който се търкаля по стълба, всички пушки бяха спуснати при нозе.

Тогава от каляската слезе господин в къс фрак със сребърна бродерия, с плешиво чело, с китка коси на тила, с мътноблед цвят на лицето и с най-добродушен израз. Очите му, много големи и покрити с дебели клепачи, полупримижаваха, за да видят множеството, като в същото време той вдигаше нос и изкриви в усмивка хлътналата си уста. Той позна кмета по ешарпа му и му съобщи, че г. префектът нямал възможност да дойде. Той самият бил съветник в префектурата; сетне добави няколко извинения. Тюваш му отговори с любезности, а съветникът призна, че е смутен. И те останаха така един срещу друг, а челата им почти се докосваха; заобикаляха ги членовете на журито, общинските съветници, първенците, националната гвардия и тълпата. Притискайки до гърдите си малката черна триъгълна шапка, г. съветникът повтори поздравите си, а Тюваш, приведен като дъга, също се усмихваше, заекваше, търсеше думите си и говореше за своята привързаност към монархията и за честта, която беше направена на Йонвил.

Иполит, слугата от странноприемницата, дойде да поеме от кочияша конете и куцайки с изкривения си крак, ги откара в двора на „Златен лъв“, гдето много селяни се струпаха да разглеждат колата. Барабанът биеше, оръдието гръмна и господата един по един се качиха на естрадата, за да седнат на червените плюшени креела, дадени в заем от госпожа Тюваш.

Всички тия хора си приличаха. Техните отпуснати руси лица, малко загорели от слънцето, имаха цвета на сладък сидър, а пухкавите им бакенбарди изскачаха от високите корави яки, крепени от бели, хубаво вързани вратовръзки. Всички жилетки бяха от кадифе, с ревери; всички часовници — с дълги панделки, на края на които имаше по един яйцевиден печат от червеникав ахат. И всеки бе сложил двете си ръце на двете бедра, като оправяше грижливо гънката на панталона, неизтърканият плат на който беше по-лъскав от кожата на ботушите.

Дамите от обществото стояха отзад в преддверието между колоните, а общата тълпа беше насреща — прави или седнали на столове. Защото Лестибудоа бе донесъл тук всички столове, които бе настанил по- рано в ливадата, и освен това всяка минута тичаше за други от църквата, и неговата търговия причиняваше такава блъсканица, че мъчно можеше да се стигне до стълбичката на естрадата.

— Според мен — каза г. Льорьо (обръщайки се към аптекаря, който минаваше край него, за да заеме мястото си) — тук трябваше да се издигнат две венециански мачти, като се прибавеше нещо малко строго и богато като новост, и гледката щеше да бъде много хубава.

— Разбира се — отговори г. Оме. — Но какво да се прави, кметът взе всичко в свои ръце. Тоя клет Тюваш няма голям вкус и дори е съвсем лишен от онова, което се нарича художествено чувство.

През това време Родолф се бе изкачил с госпожа Бовари на първия етаж на кметството в „Съвещателната зала“ и понеже тя беше празна, той заяви, че тук ще могат спокойно да се наслаждават на зрелището. Той взе три табуретки, наредени около овалната маса под бюста на монарха, сложи ги до единия от прозорците и двамата седнаха един до друг.

На естрадата се забеляза размърдване, продължителни шушукания, преговори. Най-сетне г. съветникът се изправи. Знаеха, че се казва Лийовен, и името му се повтаряше от уста на уста в тълпата. След като прегледа няколко листчета и ги нагоди така, че да може да ги вижда по-добре, той започна:

— „Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуствата.“

— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— „Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…“

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— „Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам? Навсякъде цъфтят търговията и изкуствата; навсякъде — нови съобщителни пътища като нови артерии в тялото на държавата създават нови връзки; нашите големи производителни центрове са подновили дейността си; религията, по- закрепнала, се усмихва на всички сърца; нашите пристанища са пълни, доверието се възражда и Франция най-после си отдъхва!…“

— Ала — добави Родолф — от гледище на обществото те може би имат право.

— Как така? — запита тя.

— Ами как! — каза той. — Нима не знаете, че има души, които непрестанно се терзаят? Тям са потребни последователно мечтания и действия, най-чисти страсти, най-бесни наслади и затова се хвърлят във всички възможни фантазии, в безумия.

Тогава тя го погледна така, както се гледа пътник, който е минал през необикновени страни, и поде:

— Ние, клетите жени, нямаме дори това развлечение.

— Тъжно развлечение, защото в него няма щастие.

— Но мигар щастието може да се намери? — попита тя.

— Да, някой ден го срещаме — отговори той.

— „И вие разбрахте това — казваше съветникът. — Вие, земеделци и полски работници, вие, мирни