а от друга страна, бе имал връзки с жени и добре ги познаваше. Госпожа Бовари му се бе сторила хубава и затова той мислеше за нея и за мъжа й.

„Струва ми се, че той е много глупав. Тя несъмнено е отегчена от него. Той има мръсни нокти и небръсната от три дни брада. Когато тича по болните си, тя седи да кърпи чорапите му. И се отегчава! Иска й се да живее в града, всяка вечер да танцува полка! Клета женица! Тя се задъхва след сватбата като шаран, измъкнат от вода на кухненска маса. Само три любезни думички, и ще те обожава, уверен съм! Ще бъде нежна! Прелестна!… Да, но как ще се отърва после?“

Тогаз множеството наслади, които виждаше в перспектива, по силата на контраста го накараха да си спомни за любовницата си. Тя беше руанска актриса, която той издържаше; и когато се спря на тоя образ, от който дори в спомена си чувстваше пресищане, той помисли:

„Ах, госпожа Бовари е много по-хубава от нея и особено — по-свежа. Виржиния наистина почва много да дебелее. Колко е отегчителна със своите прехласвания! И после каква е тая слабост към скаридите!“

Полето беше пусто и Родолф чуваше наоколо си само отмерените удари на тревите, шибани от обувките му, и в далечината щурците, притаени в овеса; той отново виждаше Ема в залата, облечена, както я бе съзрял, и я разсъбличаше.

— О, тя ще бъде моя! — извика той, като смачка, удряйки с бастуна, буца пръст напреде си.

И веднага почна да обсъжда възможните начини за осъществяване на замисленото. Питаше се:

„Де ще се срещаме? Как? Тя винаги ще мъкне със себе си детето, а освен това има бавачка, съседи, мъж, цял куп значителни неприятности. Ах — каза си той, — много време се губи така!“

Сетне пак почна:

„Очите й влизат като свредели в сърцето ти. И тоя блед цвят на лицето!… А аз обожавам бледите жени!“

На върха на Аргьойския склон той вече бе решил.

„Трябва само да се търсят случаи. Е, аз ще наминавам у тях понякога, ще им изпращам дивеч, птици; ако потрябва, ще си пусна кръв, ще се сприятелим, ще ги поканя у дома… Ах, дявол да го вземе, съборът наближава; тя ще бъде там, аз ще я видя. Ще почнем, и по-смело, защото това е най-сигурното.“

И наистина тоя прочут събор дойде! Още от заранта на тържеството всички жители разговаряха пред портите си за приготовленията; фасадата на кметството беше украсена с гирлянди от бръшлян; в една ливада бе издигната палатка за празненството, а сред площада, пред църквата, нещо като старинно оръдие трябваше да възвести пристигането на господин префекта и оповестяването имената на наградените земеделци. Националната гвардия от Бюши (в Йонвил нямаше национална гвардия) пристигна, за да се присъедини към пожарникарите, капитан на които беше Бине. Тоя ден той беше с яка, по-висока от обикновената, и стегнат в мундира, неговият бюст беше толкова изпънат и неподвижен, сякаш цялата му жизнена енергия беше слязла в краката, които с едно само движение се вдигаха ритмично и с отсечена стъпка. Тъй като между бирника и полковника съществуваше съперничество, всеки от тях, за да покаже дарбите си, караше командата си да марширува отделно. Виждаха се да минават и се връщат последователно ту червените еполети, ту черните нагръдници. Това нямаше край и непрекъснато почваше отново! Никога не бе имало такъв блясък. Още в навечерието мнозина граждани бяха измили къщите си; трицветни знамена висяха от отворените прозорци; всички кръчми бяха пълни; и поради хубавото време колосаните женски шапчици, златните кръстове и цветните шалчета изглеждаха по-бели от сняг, блестяха на ясното слънце и с разпокъсаната си пъстрота подчертаваха мрачното еднообразие на рединготите и на сините блузи. Слизайки от конете, чифликчийките от околностите махваха голямата карфица, която стягаше полата им, запретната около тялото, за да не се изцапа, а съпрузите им, за да запазят шапките си, слагаха върху тях носните си кърпи.

Навалицата се стичаше в широката улица от двата края на градчето. Тя се преливаше от уличките, алеите, къщите и от време на време се чуваше как чукчетата на портите тропват подир жителките с плетени ръкавици, които излизаха да погледат празненството. Най-голям възторг будеха двете дъсчени пирамиди с лампиони отстрани на естрадата, дето щяха да бъдат властите; освен това срещу четирите колони на кметството имаше четири върлини, на всяка от които бе закачено знаме от зеленикав плат с надписи от златни букви. На едното се четеше: „Търговия“, на другото: „Земеделие“, на третото: „Индустрия“, а на четвъртото: „Изкуства“.

Ала ликуването, което озаряваше всички лица, сякаш помрачаваше стопанката на странноприемницата г-жа Льофрансоа. Изправена върху стъпалата на готварницата, тя мърмореше тихичко:

— Каква глупост! Каква глупост е тая тяхна палатка! Да не мислят, че префектът ще се чувства добре, ако обядва в палатка като палячо? И с тая празна работа те казват, че се грижат за доброто на страната! Тогава нямаше защо да викат някакъв си просташки готвач от Ньошател! И за кого? За говедари и голтаци!…

Мина аптекарят. Той беше в черен фрак, с нанкинови панталони, касторени обувки и като никога с шапка — нисък цилиндър.

— Ваш покорен слуга! — каза той. — Извинете, бързам.

А тъй като дебелата вдовица го запита де отива, той отвърна:

— Вижда ви се смешно, нали? Аз, който винаги стоя затворен в лабораторията си, както плъхът от приказките в сиренето.

— Какво сирене? — попита стопанката на странноприемницата.

— Не, нищо, нищо! — отвърна Оме. — Исках само да ви обясня, госпожа Льофрансоа, че обикновено стоя затворен у дома си. Но днес поради обстоятелствата трябва да…

— А, вие отивате там? — каза тя с израз на презрение.

— Да, отивам там — отвърна учуденият аптекар. — Нали съм член на съвещателната комисия?

Стрина Льофрансоа го гледа няколко минути и най-после отговори с усмивка:

— То е друго нещо! Но какво общо имате вие със земеделието? Нима разбирате нещо?

— Щом съм аптекар, сиреч химик, естествено разбирам. А тъй като химията има за предмет изучаването на взаимното и молекулно действие на всички природни тела, то и земеделието влиза в нейната област. И наистина съставът на тора, ферментацията на течностите, анализата на газовете и влиянието на гниенето, питам ви, мигар това не е чисто и просто химия?

Стопанката на странноприемницата не отговори нищо. Оме продължи:

— Мислите ли, че за да бъдеш агроном, е необходимо да си орал сам земята или да си отглеждал домашни птици? По-скоро трябва да знаеш състава на веществата, за които става дума, геологическите слоеве, атмосферните влияния, качеството на почвите, на минералите, на водите, плътността на разните тела и тяхната капилярност! И какво ли не още! И трябва да владееш основно всички начала на хигиената, за да ръководиш и критикуваш строежа на сградите, режима на домашните животни, храненето на слугите! Освен това, госпожа Льофрансоа, трябва да знаеш ботаника; да можеш да разпознаваш растенията. Разбирате ли? Кои са лечебни и кои вредни, кои са непроизводителни и кои хранителни, добре ли е да ги изтръгнеш от едно място и да ги присадиш на друго, да разпространяваш едни, да унищожаваш други; с една дума, трябва да бъдеш в течение на науката, като четеш брошурите и бюлетините, да бъдеш винаги нащрек, за да посочваш подобренията…

Кръчмарката не сваляше очи от „Френското кафене“, а аптекарят продължи:

— Дай боже нашите земеделци да бъдат химици или поне да се вслушват повече в съветите на науката! Ето, аз написах неотдавна едно дебело книжле, едно изложение с повече от седемдесет и две страници, озаглавено: „За сидъра, за производството и действието му заедно с няколко размишления по тоя въпрос“, което изпратих на агрономическото дружество в Руан; то дори ми донесе честта да бъда избран за член на това дружество, секция земеделие, отдел плодни растения. И ако моят труд беше обнародван…

Но аптекарят спря, защото г-жа Льофрансоа му се видя много заета с нещо.

— Погледнете ги! — каза тя. — Нищо не проумяват! Такава просташка гостилница!

И като вдигна рамене, от което брънките на плетената й рокля се разтегнаха на гърдите, тя посочи с две ръце кръчмата на своя съперник, от която сега се чуваха песни.