— И аз не вярвам — поде живо г. Оме, — макар че той ще трябва да върви заедно с другите, за да не го сметнат за езуит. А вие не знаете какъв живот водят в Латинския квартал тия обесници с актрисите! Но студентите са много добре гледани в Париж. Щом имат най-мъничкото качество, което може да се хареса, тях ги приемат в най-доброто общество и има дами, дори от предградието Сен-Жермен, които се влюбват в тях, а това им дава възможност по-късно да сключват много изгодни бракове.

— Но — каза лекарят — аз се страхувам за него, че… там…

— Имате право — пресече го аптекарят, — това е опакото на медала! И трябва постоянно да пазите там джобовете си. Да речем, че сте в някоя обществена градина; представя ви се някакъв си господин, добре облечен, дори с орден, когото човек може да сметне за дипломат; дохожда при вас; заприказвате; той хитро кара по-нататък, предлага ви емфие или вдига падналата ви шапка. След това още повече се сближавате; води ви в кафене, кани ви във вилата си, между две чаши вино ви запознава с всякакви хора и използва три четвърти от времето, за да пипне кесията ви или да ви завлече в някои гибелни постъпки.

— Това е вярно — отговори Шарл, — но аз мислех най-вече за болестите, за тифусната треска например, от която боледуват студентите от провинцията.

Ема изтръпна.

— Поради промяната в начина на живот — продължи аптекарят — и от сътресението, последица от тая промяна, което засяга целия организъм. А после парижката вода, нали знаете, ястията в гостилниците, тия гозби с подправки в края на краищата сгорещяват кръвта и не струват, кой каквото ще да казва, колкото една хубава домашна гозба. Аз лично винаги съм предпочитал домашната кухня. Тя е по-здрава! И когато учех фармация в Руан, бях в пансион; хранех се с професори.

И продължи да изказва общите си възгледи и личните си симпатии, докато дойде Жюстен да го вика да приготви „кокоше мляко“24.

— Нито миг почивка! — извика той. — Винаги прикован! Не мога да изляза ни за минута! Като работен кон трябва да се потя с кръв и вода! Какъв окаян ярем!

Като отиде до вратата, попита:

— Сега се сетих: знаете ли новината?

— Какво?

— Това, че е твърде възможно — поде Оме, като дигна вежди и лицето му стана съвсем сериозно — селскостопанският събор на Долна Сена да стане в Йонвил л’Абеи, Поне така се мълви. Тая заран вестникът загатва нещичко. Това ще бъде от най-голямо значение за нашата околия! Но за това пак ще поговорим. Благодаря ви; виждам, Жюстен носи фенер.

Следният ден беше мрачен за Ема. Всичко й се стори обвито в някаква черна мъгла, която смътно плуваше около повърхността на нещата, и мъката нахлуваше в душата й с оня тих вой на зимния вятър, който се чува в запустелите замъци. То беше размисъл за онова, което вече няма да се върне, умора, която обзема човек след всяко свършено нещо, и най-сетне болката от всяко прекъсване на движение, с което си свикнал, внезапното спиране на продължителен трепет.

Както след връщането си от Вобиесар, когато кадрилите се въртяха в главата й, тя усещаше някаква мрачна тъга, някаква тъпа безнадеждност. Виждаше сега Леон по-голям, по-хубав, по-приятен, по-неясен; макар и разделен от нея, той не я бе напуснал, беше тук и стените на къщата сякаш бяха запазили сянката му. Тя не можеше да откъсне поглед от килима, по който беше стъпвал, от празните столове, дето бе седял. Реката продължаваше да тече и тласкаше бавно дребните си вълни към плъзгавия бряг. Много пъти те бяха се разхождали там под същия шепот на вълните върху мъхестите камъчета. Какво хубаво слънце ги беше гряло! Какви хубави следобеди бяха прекарали сами на сянка, в дъното на градината! Той четеше на глас, гологлав, седнал на столче от сухи пръчки; свежият вятър от ливадите размърдваше листата на книгата и латинките на беседката… Ах, той беше заминал — единственото очарование на живота й, едничката възможна надежда за щастие! Как можа тя да не хване това щастие, когато то беше пред нея! Защо не го задържа с две ръце, на колене, когато той искаше да избяга? И тя се прокле, задето не бе обичала Леон; усети жажда за устните му. Обзе я желание да хукне, да го намери, да се хвърли в прегръдките му, да му каже: „Ето ме, твоя съм!“ Но Ема предварително се объркваше от мъчнотиите на намерението си, а желанията й, към които се прибавяше съжаление, ставаха от това още по-силни.

Оттогава тоя спомен за Леон се превърна в център на нейната мъка; той искреше по-силно, отколкото огън, накладен от пътници в руските степи и изоставен върху снега. Тя се втурваше към него, сгушваше се, разравяше нежно това загасващо огнище, търсеше наоколо си всичко, което би могло да го разпали повече; най-далечните спомени, както и най-скорошните случаи, онова, което изпитваше, и онова, което си въобразяваше, чувствените и желания, които се разсейваха, плановете й за щастие, разчупени от вятъра като сухи клони, нейната безплодна добродетел, нейните угаснали надежди, къщните неприятности — тя събираше всичко, вземаше всичко и употребяваше всичко, за да сгорещи своята скръб.

Между това пламъците затихваха, било че горивото се свършваше, било че бе натрупала твърде много. Любовта полека-лека угасваше. Поради отсъствието съжалението се потискаше от навика; и онова пожарно зарево, което обагряше с пурпур нейното бледно небе, се застла с повече мрачина и постепенно изчезна. В своето замаяно съзнание тя смяташе дори отвращението си към съпруга за влечение към любовника и парливостта на злобата като топлота на нежността; но понеже ураганът продължаваше да вилнее и страстта изцяло се изпепели, а никаква помощ не дойде, никакво слънце не изгря, от вси страни падна дълбока нощ и тя остана загубена сред ужасен студ, който цяла я пронизваше.

Тогаз, както в Тост, почнаха тежки дни. Сега тя се смяташе много по-нещастна, защото имаше опита на скръбта ведно с увереността, че тя няма да има край.

Жена, която си бе наложила толкова големи жертви, можеше да си позволи някои прищевки. Тя си купи готически молитвен стол и за един месец похарчи четиринадесет франка за лимони, за да чисти ноктите си! Писа в Руан да й изпратят синя кашмирена рокля; избра си от Льорьо най-хубавия ешарп; тя се опасваше с него над домашната роба; и при затворени капаци, с книга в ръка, лежеше на канапето в тая премяна. Често сменяше прическата си: ту китайска, ту на меки къдрици или на плитки; вчеса се на крив път и подви косите си надолу като мъж.

Реши да учи италиански: купи речници, граматика, куп бели листа. Опита да чете сериозни книги, история и философия.

Понякога нощем Шарл се събуждаше стреснат, мислейки, че го викат за някой болен.

— Ида — избърборваше той.

А това бе звукът на клечка кибрит, когато Ема драскаше, за да запали лампата. Но с книгите ставаше същото, както и с ръкоделията, които, само започнати, затрупваха нейния скрин; тя ги вземаше, оставяше ги и започваше други.

Имаше пристъпи, през които лесно би могла да стигне до чудатости. Един ден твърдеше — противно на мъжа си, — че би могла да изпие половина голяма чаша ракия, и понеже Шарл има глупостта да я предизвика, тя глътна ракията наведнъж.

Макар че имаше лекомислени прояви (по думите на йонвилските жители), Ема все пак не изглеждаше щастлива и обикновено в ъглите на устата й имаше оная застинала гънка, която сгърчва лицата на старите моми и на неуспелите честолюбци. Тя беше цялата бледа, бяла като платно; кожата на носа й се опъваше към ноздрите, очите й гледаха някак неопределено. Когато намери три сиви косъма на слепите си очи, заговори за своята старост.

Често съвсем отпадаше. Веднъж дори има кръвохрачене и тъй като Шарл се суетеше и не скриваше безпокойството си, тя каза:

— Е, та що от туй?

Шарл се оттегли в кабинета си, облакъти се на масата, седнал в креслото под френологичната глава, и заплака.

Той писа на майка си, молейки я да дойде, и имаха дълги разговори по повод на Ема.

Какво да решат? Какво да се прави, щом тя отказваше да се лекува с каквото и да е?

— Знаеш ли какво трябва на жена ти? — подемаше старата Бовари. — Усилен труд, ръчна работа! Ако беше принудена, както толкова други, да изкарва прехраната си, тя нямаше да има тия настроения, родени