— Но аз не умея да работя на струг — отговаряше помощникът.

— А, да, вярно е — казваше другият, като поглаждаше челюстта си, изразявайки презрение, смесено със самодоволство.

Леон се бе уморил да обича безрезултатно; после почваше да усеща оная потиснатост, която обзема човека от повтарянето на един и същ живот, когато никакъв интерес не движи тоя живот и никаква надежда не го подкрепя. Толкова му бяха омръзнали Йонвил и неговите жители, че само видът на известни хора, на известни къщи го дразнеше до болка; и аптекарят при всичкото си добродушие му беше станал непоносим. Ала и перспективата за едно ново положение бе за него колкото примамлива, толкова и страшна.

Тая боязливост скоро се превърна в нетърпение и тогава в далечината Париж зазвъня във въображението му със своите балмаскета и със смеха на гризетките. Щом трябваше да довърши право, защо да не замине? Кой му пречеше? И той почна да се подготвя вътрешно: нареди предварително заниманията си. Нагласи в ума си един апартамент. Ще почне там артистичен живот! Ще взема уроци по китара! Ще има халат, баска барета, пантофи от синьо кадифе; и дори отсега се възхищаваше от двете кръстосани шпаги на камината с един череп и китарата над тях.

Мъчнотията беше да получи съгласието на майка си; всъщност това изглеждаше много разумно. Дори шефът му казваше, че трябва да отиде да учи и другаде, дето ще може да напредне повече. Като взе едно средно решение, Леон потърси място за втори помощник в Руан, но не намери. Накрай написа на майка си дълго, подробно писмо, в което излагаше основанията си да се премести незабавно в Париж. Тя се съгласи.

Той никак не бързаше. Цял месец Ивер всеки ден пренасяше за него от Йонвил за Руан и от Руан за Йонвил сандъци, куфари, пакети; и след като натъкми гардероба си, стегна трите си кресла, купи цял запас носни кърпи, с една дума, направи повече приготовления, отколкото за околосветско пътуване, почна да отлага заминаването си от една седмица до друга, докато получи второ писмо от майка си, в което тя настояваше да тръгне по-скоро, щом иска да изкара изпита си преди ваканцията.

Когато дойде време да се прегръщат за сбогуване, госпожа Оме се разплака; Жюстен хълцаше; Оме, като твърд мъж, скри вълнението си. Той пожела да носи горното палто на приятеля си до оградата на нотариуса, който щеше да закара Леон в Руан със собствената си кола. Леон имаше време само да се сбогува с госпожа Бовари.

Когато се изкачи по стъпалата, той не можеше да си поеме дъх и се спря. Щом влезе, госпожа Бовари бързо стана.

— Пак аз! — каза Леон.

— Аз бях уверена!

Тя прехапа устни и вълна от кръв преля под кожата й, която порозовя цялата — от корените на косите до ръба на якичката й. Тя остана права, облегната на дървената част на стената.

— Господин Бовари не е ли тук? — поде той.

— Отсъства.

Тя повтори:

— Отсъства.

Тогаз настъпи мълчание. Те се погледнаха; и техните мисли, приобщени в една и съща мъка, се притиснаха плътно като две трептящи гърди.

— Иска ми се да целуна Берта — каза Леон.

Ема слезе няколко стъпала и извика Фелисите. Леон бързо хвърли наоколо си един обгръщащ всичко поглед, който спря по стените, по етажерките, сякаш искаше да проникне във всичко, да отнесе всичко.

Но тя влезе и прислужницата доведе Берта, която люлееше на връвчица една вятърна мелница, обърната наопаки.

Леон я целуна няколко пъти по шийката.

— Сбогом, мило дете, сбогом, миличко, сбогом!

И я даде на майка й.

— Изведете я — каза тя.

Останаха сами.

Госпожа Бовари, обърната гърбом, бе залепила лице на прозореца; Леон държеше каскета си в ръка и тупаше леко бедрото си с него.

— Ще вали дъжд — каза Ема.

— Имам наметка — отговори той.

— А!

Тя се обърна с наведена брадичка и чело, издадено напред. Светлината се плъзгаше по лицето й като по мрамор до извивката на веждите, без да може да се разбере какво гледаше Ема в кръгозора, нито какво мислеше в себе си.

— Хайде, сбогом! — въздъхна той.

Тя вдигна глава с внезапно движение:

— Да, сбогом… тръгвайте!

Те пристъпиха един към друг; той подаде ръка, тя се подвоуми.

— Значи, по английски — каза тя, като се помъчи да се засмее, и му подаде ръката си.

Леон я усети между пръстите си и стори му се, че най-съкровеното от цялото му същество преливаше в тая влажна длан.

После разтвори ръка, очите им пак се срещнаха и той изчезна.

Когато стигна до халите, той спря и се скри зад един стълб, за да погледа за последен път тая бяла къща с четирите зелени жалузи. Стори му се, че вижда зад прозореца на стаята сянка; но завесата сама, като че никой не я досягаше, се откачи от розетката, раздвижи бавно дългите си, полегати дипли, които наведнъж се разстлаха, и остана права, по-неподвижна от варосана стена. Леон хукна.

Отдалеч той видя на пътя кабриолета на шефа си, а встрани човек с престилка от зебло, който държеше коня. Оме и господин Гийомен разговаряха. Чакаха го.

— Прегърнете ме — каза аптекарят просълзен, — ето ви палтото, скъпи приятелю; пазете се от студа! Грижете се за себе си! Гледайте се!

— Хайде, Леон, качвай се! — каза нотариусът.

Оме се наведе над калника и с пресечен от хълцания глас отрони двете тъжни думи:

— Добър път!

— Довиждане — отговори господин Гийомен. — Хайде, карай!

Те заминаха. Оме си отиде.

Госпожа Бовари бе отворила прозореца към градината и гледаше облаците.

Те се трупаха на запад над залеза, към Руан, и бързо търкаляха своите черни спирали, иззад които излизаха широки слънчеви ивици като златни стрели от някакъв провиснал трофей, докато останалата част на пустото небе беше бяла като порцелан. Ала един пристъп на буря преви тополите и изведнъж рукна дъжд; той зачука по зелените листа. Сетне слънцето отново блесна, кокошки закудкудякаха, врабците пърхаха в мокрите храсти и стичащите се по пясъка вадички носеха розови акациеви цветчета.

„Ах, колко далеч трябва да е вече той!“ — помисли тя.

Господин Оме както обикновено дойде в шест и половина часа по време на вечерята.

— Е — рече той, — значи, изпроводихме преди малко нашия младеж?

— Изглежда! — отговори лекарят.

После се изви на стола и запита:

— А какво ново към вас?

— Нищо особено. Само жена ми следобед е малко поразстроена. Нали знаете, жените се вълнуват от дреболии! Особено моята! И не бива да им се сърдим за това: тяхната нервна система е много по-податлива от нашата.

— Клетият Леон! — каза Шарл. — Как ли ще живее в Париж? Дали ще може да свикне?

Госпожа Бовари въздъхна.

— Хайде де! — каза аптекарят, като цъкна с език. — Изискани ястия в гостилниците! Маскарадни балове! Шампанско! Уверявам ви, ще кара чудесно!

— Не ми се вярва, че ще се разхайти — забеляза Бовари.