Юдищира и братята му бяха свикнали с тежкия и скромен живот на брамини, когато едно необикновено събитие събуди надеждата им скоро да се върнат в Града на слоновете и да заемат отново мястото, което им се полагаше. Ето какво се случи.

В Града на слоновете вече се беше разчула новината за пожара в Къщата на щастието. Разправяха, че царят, царицата и принцовете Арджуна и Бхимасена, също и управителят Пурокана, са загинали.

Народът бе покрусен при вестта за това нещастие. В палата, напротив, им беше трудно да скриват радостта си.

Закуни и Дюсазана, двамата зли духове, се радваха, че пъкленото им дело е успяло. Наистина, те се учудваха, че Пурокана също е загинал в пожара, но мислеха, че управителят не е имал време да избяга, след като е подпалил къщата. Дурьодан, за да не събуди съмнение, заповяда да се спазва общонароден траур и направи така, че да се забележат многобройните погребални обреди, които отслужи. Старият Дритаращра, пренебрегнат от всичките си деца, се терзаеше от угризенията на съвестта си.

След като свършиха погребалните обреди, Дурьодан тържествено бе възкачен на царския трон.

Един ден, след като бяха просили, Юдищира и Бхимасена излязоха от града да поскитат из гората. Стигнаха до едно тихо и спокойно място; Юдищира се уедини, за да чете необезпокояван свещените книги, според обичая на брамините. Той седна в тревата и се съсредоточи.

Бхимасена, напротив, предпочиташе да скита. Тази част на гората много му харесваше; любопитен като дете, той наблюдаваше растенията, насекомите, птиците.

Юдищира, унесен в своята молитва, благодареше на боговете за радостта, която му даваха птиците с песните си, за свежата сянка, която хвърляха дърветата, за бистрите извори, които го освежаваха през жарките часове на деня, за животните, малки и големи, които живееха около него. Той беше забравил, потънал в това съзерцание, всичките мъки и неволи, поставили на изпитание неговото младо съществование и това на майка му и братята му.

Внезапно той дочу шумолене на листа, но не искаше да се разсейва и не вдигна глава. Шумоленето се повтори и този път много по-близо. Запазвайки пълна неподвижност, той вдигна бавно поглед. Един тигър се приближаваше. Като видя човека, тигърът спря, готов да се хвърли върху своята плячка. Юдищира нямаше оръжие. Той си спомни наставленията на учителя си Дрона. Със силата на волята си успя да победи желанието си да избяга. Ако остане неподвижен, зверът може би ще се отдалечи, без да го нападне… Пот изби по челото му, но той не помръдна. Жестокият звяр се приближи бавно. Юдищира затвори очи в молитва. Последният му час без съмнение бе настъпил. Тигърът се приближи още повече, обиколи го, подуши, изръмжа, разсече въздуха със силната си опашка и се отдалечи, както беше дошъл. Юдищира въздъхна с облекчение и отпрати мислена благодарност към своя учител, който беше спасил живота му чрез своите поучения.

В това време Бхимасена се забавляваше на воля. Стигна до някакво хралупесто дърво. Като го разглеждаше отблизо, гигантът забеляза, че един бухал се беше настанил в него. Той поиска да го изпъди с пръчка, но след много безплодни опити си тръгна.

В замяна на това малко по-далече видя десетки гарвани, накацали по клоните: той ги замери с голям камък и всичките зловещи птици за най-голяма радост на Бхимасена се разхвърчаха с крясък.

После видя едно дърво — азока, цялото в цвят. Бхимасена знаеше, че азоката цъфти само когато я докосне крак на красива жена. Тази, която е накарала азоката да разцъфти, трябва да е била много хубава. Човек би могъл да си я представи, гледайки изобилието на дъхавите цветове, които отрупваха дървото. Гигантът се спря: цветовете бяха великолепни, от оранжевите чашки се подаваха пурпурни плодничета. Вдъхвайки сладостния аромат, Бхимасена си спомни, че е чувал да казват, че цветът на азоката прогонва всички грижи. Това сигурно беше вярно, защото той никога не е бил по-блажен.

Беше му леко, чувствуваше се щастлив. Забелязвайки едно птиче, паднало от гнездото, той го хвана внимателно с върха на пръстите си и го върна на неговите братчета, които го посрещнаха със силно писукане.

После коленичи да наблюдава мравките, които мъкнеха една умряла пеперуда. Той подразни малките животинки с една тревица, после духна тези разпалени работници. Някои бяха отнесени от силата на неговото духане, други се вкопчиха още по-силно в пеперудата.

Подхванал своето скитане, Бхимасена откри чудна гледка: едно чисто изворче избликваше от земята между гладки и блестящи камъни, но преди да стане поточе с приятен ромон, то се разширяваше в спокойно огледало, в което се отразяваха зелените дървета. Край изворчето жълточервени патици гладеха лениво перата си с човка. Младежът се наведе да пие вода, но преди да докосне с устни повърхността на изворчето, усети да го сграбчва някаква огромна ръка. Още не разбрал какво става с него, той бе обхванат от чудовищна змия.

Бхимасена се мъчеше отчаяно да се освободи от нея. Той стисна в ръце главата на змията, но тя го стягаше все по-силно и по-силно, пречеше му да диша, отнемаше му всичката сила. Гигантът се бореше със свръхчовешка енергия, обаче напразно. Той се търкаляше по земята да задуши влечугото с тежестта си; и това се оказа безполезно.

Най-сетне, изгубил всякаква надежда, той извика Юдищира, но гърлото му издаде само някакви хрипове. Змията щеше да убие силния Бхимасена. Младежът отправи една последна нежна мисъл към майка си и своите братя и се приготви да умре.

Ала боговете бдяха над него.

Юдищира наистина бе доловил шума от борбата и представяйки си Бхимасена в опасност, дотича. Когато наближи изворчето, видя ужасната гледка, която го вледени от ужас. Влечугото беше обвило цял Бхимасена; само едната ръка на принца бе останала свободна и с нея опитваше още да се освободи.

Змията бе разтворила паст пред лицето на младежа. Още. малко и Бхимасена, изтощен, щеше да изостави борбата и змията щеше да го погълне цял.

Както го беше напътствувал неговият учител, Юдищира съсредоточи цялото си внимание и воля върху главата на змията. Той не виждаше дори брат си, а само главата на влечугото. Със свръхчовешко усилие се вкопчи във врата му с две ръце и го стисна с всичка сила. Юмрукът му бе стоманен и за нищо на света не би изпуснал това, което е хванал. Змията имаше огнени очи, тя съскаше заканително, мятайки разцепения си език. Но ръцете на Юдищира не я оставяха.

Най-сетне змията се отпусна, обърна глава към Юдищира и му каза с дрезгав глас:

— Мъдри Юдищира, аз почувствувах силата на любовта, която те свързва с твоя брат, но не мога да му върна свободата, освен при едно условие: да отговориш безпогрешно на три мои въпроса.

— Питай, каквото искаш, змийо — отвърна Юдищира, разхлабвайки малко врата й.

— Кажи ми, Юдищира, кой е Градът със седемте врати?

— Градът със седемте врати е човешката глава: две очи, две уши, ноздрите и устата.

— Много добре! Ето моя втори въпрос: назови силата, която крепи небето и земята.

— Силата, която крепи небето и земята, е истината.

— Вторият отговор също е точен. Ако отговориш добре и на третия въпрос, брат ти ще бъде спасен. Кажи ми: В кой момент от живота си човек може да достигне съвършенство?