— Направи да имам много деца от моя брак.

— Ти ще имаш много деца — обещал богът, — но сега се върни в къщи, Савитри. Ти си преуморена, ще паднеш сред пътя.

Но тя не се спирала, тя молела още:

— Слушай, Яма! Твоите добрини могат да трогнат слънцето чрез силата на истината, те крепят земята. А моят Сациавати е добър.

— Вярна и предана съпруго, аз те почитам — прекъснал я Яма. — Поискай ми още едно последно нещо и аз ще го изпълня.

— Ах — провикнала се Сациавати, — този път ти не постави условие! Върни ми съпруга!

— Твоята любов спечели — й казал Яма. — Ето този, за когото молиш. Ще живееш с него безброй години, ще имаш много деца, които ще станат смели воини. Твоят свекър вече прогледна. След кратко време ще си възвърне и царството. Баща ти и майка ти ще живеят още дълги години в радост, заобиколени от внуците си.

Така казал Яма, преди да изчезне.

Животът се връщал бавно в безкръвните нозе и ръце на Сациабати. Всичките обещания на бога на мъртвите се изпълнили.

Така небето възнаградило постоянството, верността и молбите на доверчивата Сациавати.

Тримата младежи и царицата, които изслушаха с почтително внимание разказа на стария отшелник, бяха ободрени от тези мирни думи.

Когато се сбогуваха, старецът, който узна, че искат да отседнат в най-близкия град, им посочи Екачара: до града се отивало за половин ден и там живеел един мъдър брамин, който би им дал подслон.

Мнимите брамини благодариха на любезния отшелник и се отправиха към града.

Като пристигнаха в Екачара, младите принцове и царицата потърсиха къщата на брамина. Както им беше казал отшелникът, този мъдрец ги прие радушно и ги настани в една от двете стаи на къщата си.

Според обичая на брамините, Юдищира, Арджуна и Бхимасена излизаха поред да изпросват скромно храната си. Майката при завръщането ил! разпределяше получената милостиня: поло-Вината за Бхимасена и останалото за Юдищира, Арджуна и Кунти.

Както ходеха по просия, младежите се отдалечаваха понякога от града, навлизаха в гората и стигаха до бреговете на реките и езерата.

Дните минаваха бавно и еднообразно. На принцовете, свикнали на охолство и изтънченост, този живот, изпълнен с лишения и унижения, изглеждаше суров. Вечер се връщаха обезкуражени, съжалявайки за изгубената родина и за щастливите дни. Те се успокояваха само близо до майка си. Една вечер, тъй като бяха особено тъжни, царицата пожела да ги разсее и им разказа тази легенда.

Един цар се отправил на голям и опасен лов в гъста гора в сърцето на Индия. Този лов му бил внушен от един свят брамин. За да изпълни волята му, царят напуснал своя палат и скъпата си съпруга, принцеса с необикновена красота.

Една вечер, уморен от извънредно тежкия ден, царят седнал край реката със сърце изпълнено с тъга и се замечтал за своята красива далечна принцеса. Искало му се да има криле на птица и да излети от някоя скала към палата си, за да прегърне своята съпруга. Но желанието му било неизпълнимо и царят си въздъхнал.

Един сокол долетял.

— Велики царю, защо си тъжен?

— Бих искал да сложа една целувка върху устните на моята съпруга.

— А защо не и я изпратиш?

— Как да сторя това?

— Повери я на един лист. Аз ще го отнеса на принцесата.

Царят откъснал един лист от най-близкото дърво и положил върху му гореща целувка. Соколът взел в човката си това послание на любовта и отлетял към палата.

Когато наближил, го нападнал друг сокол. В борбата той изтървал листа. Вятърът го подхванал и го върнал там, откъдето бил тръгнал. Листът плувнал по повърхността на реката.

Понесен от течението, той стигнал до езерото, край което си почивал царят, излегнат сред цветята. Той познал листа, върху който бил положил целувката. Тъй като искал да си го вземе, проследил го покрай брега, докато не заседнал между тръстиките. Но каква била изненадата му, когато видял между стъблата две новородени деца, момче и момиче, които плачели. Царят отначало се зачудил, после взел децата и без да се колебае, занесъл ги в двореца. По-късно ги осиновил.

Децата расли хубави и здрави и царят ги обикнал като свои.

Но след някое време царят, царицата и придворните дами забелязали нещо странно: момиченцето, при все че било в добро здраве, почнало да издава миризма на риба, която все повече се засилвала. Опитвали различни лекарства: топли бани, скъпи парфюми, лечебни сиропи, нищо не помагало. Тази миризма упорито се разнасяла и ставала все по-неприятна. Тогава царят, страхувайки се, че придворните и царицата, като не могат повече да я понасят, ще напуснат двореца, решил да върне детето в гората.

А то било най-хубавото момиченце, каквото може да си представи човек! Усмихвало се на всички, лицето му греело от красота; очите му, черни и дълбоки, блестели разумно; то разтърсвало кестенявите си къдрици, весело махало с пълните си ръчички и ритало с крачка.

Птичките се съжалили над изоставеното дете и го обкръжили, за да го пазят.

След няколко дни един стар рибар го намерил, щастлив, че то ще може да замести едничката му дъщеря, която наскоро била починала. Той го нарекъл Сати и с нежност го отглеждал.

Сати расла мила и послушна. Тя помагала на старите рибари. Миризмата на риба все така се усещала, странна и остра. Но детето не го било грижа за това; то си живеело честито в колибата на своя втори баща сред гората. През деня рибарят прекарвал пътници от единия бряг на реката до другия; детето се забавлявало, като тичало из гората. Дърветата, които стигали до небето, били отрупани с прекрасни плодове и дъхав цвят. Дъжд от разноцветни венчета падал по земята. На всеки клон имало кошер; пчелите бръмчели в съзвучие с песните на птичките. Свеж ветрец подухвал в гората, носейки със себе си прашеца като златен облак.

Сати била щастлива. Годините минавали. Старият рибар се нуждаел вече от помощта на девойката, за да обръща тежкия сал, върху който пренасял пътниците. Сати на драго сърце му помагала в тази уморителна работа. Тя била станала чудесна девойка с очарователна усмивка. Учтиво отвръщала на повикването на пътниците, които се възхищавали на тази хубост, но отвръщали с погнуса глава, щом усетели миризмата на риба.

Минал един брамин. Той бил отшелник, свикнал на лишения и надарен да разпознава добродетелта… Той не могъл да изтърпи миризмата и обърнал глава.

Минал един воин, храбър герой като лъв, ловък като тигър… Той не могъл да изтърпи миризмата и обърнал глава.

Минал един млад принц с възвишен ум и великодушен. Той не могъл да изтърпи миризмата и побягнал отвратен.

Птиците в гората се питали натъжено поради каква причина Сати е подложена на такова изпитание. Тигрите протестирали възмутени; рибите изваждали глава над водата в мълчаливо съчувствие.

Дошъл сезонът на дъждовете. Слънцето си почивало на юг. Гъсти облаци покривали земята; Жеравите, пауните и патиците блаженствували под тази тъмна завеса, спусната от небето. Реките прииждали, застрашавали да прелеят бреговете си, дърветата и поляните се покривали с нежна зеленина.

Една сутрин Сати чула да се вика от отвъдния бряг на реката. Един благородник искал да го прекарат на другия бряг. Това бил Паразара, известен по цяла Индия.